Русото ченге погледна плешивото.
— Не исках да ви обидя — продължи Патриша, — като ви взех за погребални агенти. Ама така сериозно гледахте…
Плешивото ченге погледна русото.
— Ами… — смотолеви Патриша и се отказа да продължи.
— Та с какво се занимаваше Ани Бун? — попита русото ченге.
— С нищо.
— С нещо незаконно?
— Не.
— Да е продавала контрабанден алкохол?
— Какво?
— Да не си е плащала данъците?
— Моля?
— Тогава какво?
— Нищо.
— Нищо незаконно?
— Не. Не знам. Откъде да знам дали е законно, или не?
— Кое?
— Това, което вършеше.
— Какво вършеше?
— Не знам. Тя ми беше приятелка. Вижте какво, не искам да говоря за мъртъвци. Не може ли да сменим темата? Не може ли да говорим за нещо друго?
— Алкохоличка ли беше? — попита плешивият.
— Не.
— Трева ли пушеше? — попита русият.
— Какво?
— Наркоманка ли беше?
— Не.
— Какво е правила тогава? Какво противозаконно е правила?
— Нищо.
— Защо тогава загина от насилствена смърт?
— Не знам. Защо не попитате… — Патриша млъкна насред изречението.
— Кого да попитаме?
— Ами… някой друг.
— Кого например?
— Някой, който я е познавал по-добре от мен. Например Франк Ейбълсън. Той я познаваше по-добре. Или онова другото момче, с което се срещаше, Арти Кордис. Попитайте тях.
— Сериозни връзки ли имаше с тях?
— Не.
— Тогава защо да им задаваме въпроси?
— Не знам. По-добре е тях да разпитвате, а не мен. Аз нищо не знам за нея, не знам какво е правила.
— Кой би могъл да поиска да я убие, госпожице Колуърти?
— Откъде да знам. Не искам да говоря за това. Не искам и да мисля за това.
— Имаше ли врагове?
— Не.
— А близки приятели?
Патриша не отговори.
— Добре — въздъхна плешивото ченге. — С кого спеше?
Патриша също въздъхна.
— С господин Фелпс — отвърна. — Със собственика на магазина, в който работеше.
Франклин Фелпс не живееше в района на 87-и участък.
Там се намираше магазинът му, но самият той живееше в луксозното предградие Нордърн Кресчън. В дом, за който преди десетина години бе платил 35,000 долара и който сега можеше да предложи да всеки търговец с недвижими имоти за 49,500 долара. Къщата сама по себе си не беше нищо особено, но предградието някак бе израснало в социално отношение, бе станало луксозно и цената на всички имоти се бе покачила.
Къщата бе построена върху четири декара земя и отстоеше на около петнайсет метра от улицата. Самата криволичеща улица се казваше „Палависта драйв“ и Ма-йер и Клинг караха бавно, за да могат да оглеждат внимателно номерата върху каменните стълбове пред всяка алея за коли. Спряха пред номер 35, паркираха до бордюра и тръгнаха по широката, постлана с каменни плочи пътека към входната врата. Къщата бе двуетажна, облицована с ръчно обработено кедрово дърво, боядисана в метално-син цвят, а кепенците — в бяло. Входната врата също бе бяла и в центъра й бе монтирано голямо медно чукало. Майер повдигна езика и го пусна.
— Обзалагам се, че има прислуга — каза на Клинг.
— Не се хващам — бе отговорът.
Вратата се отвори. През пролуката надникна цветнокожо момиче в розова униформа.
— Да?
— Искаме да говорим с господин Фелпс.
— За кого да съобщя, моля?
— За полицията — каза Майер и показа значката си.
— Един момент, моля — каза момичето и внимателно затвори вратата.
— Да не вземе да духне от задната врата? — попита Майер с усмивка.
— Нищо чудно — каза Клинг. — Да отида да донеса пушката?
— Вземи и няколко ръчни гранати — рече Майер. — Жалко, че господин Котън не е с нас. Отдавна не са стреляли по мен.
Вратата се отвори отново и на прага се показа привлекателна жена на четирийсет и две години, а може би на четирийсет и четири. Косата й, някога руса, сега бе започнала да побелява с кротко достойнство. Имаше големи кафяви очи и приятна усмивка.
— Заповядайте, господа. Франклин тъкмо взема душ. Детективите влязоха в антрето и видяха отраженията си в опушено огледало.
— Защо не влезете в хола? — попита жената. — Аз съм Марна Фелпс.
— Аз съм детектив Майер — представи се Майер Майер. — А това е партньорът ми, детектив Клинг.
— Много ми е приятно — каза госпожа Фелпс. — Желаете ли кафе или нещо друго?
Последваха я в хола. Мебелировката беше направо от Версайския дворец. До стената между двата прозореца имаше секретер в стил „Луи XVI“ с инкрустирани три кръгли и три правоъгълни плаки от севърски порцелан. Срещу него, до другата стена, имаше махагонова библиотечна маса „Ампир“ с два стола отново в стил „Луи XVI“, чиито седалки и облегалки бяха тапицирани с гоблени Бове. В други части на стаята натрапчиво се набиваха в очи вази от скъп порцелан. Майер имаше чуството, че всеки момент в стаята ще влезе Мария Антоанета и ще им сервира чай и пасти. Детективите седнаха с известна неловкост.