Изборът на убиеца

— Съжалявам, че ви измъкнахме от душа, господин Фелпс — каза Майер, — но бихме искали да ви зададем още няколко въпроса.

— Държах се малко глупашки при първата ни среща — рече Фелпс.

— Е… — отказа Майер да се ангажира с мнение.

— Не трябваше да се вайкам чак толкова за стоката си. Наистина не трябваше.

— Е, все пак ставаше дума за доста пари — каза Майер.

— Прав сте, но след като говорих с брокера си, разбрах, че застраховката покрива всички загуби.

— Разбирам — каза Майер с равен глас.

— Исках да кажа всичко това — продължи Фелпс, — за да не останете с впечатлението, че съм простак.

— Никога не съм оставал с такова впечатление-излъга Майер. — Може ли да поговорим, господин Фелпс?

— Разбира се — каза Фелпс с усмивка. Отиде до малка масичка в стил „Луи XVI“, свали капачето на порцеланова кутия и си взе цигара. Тъкмо я запалваше, когато Майер додаде:

— Насаме.

— И без това съм затрупана с работа — каза госпожа Фелпс. — Приятно ми беше да се запозная с вас, господа. — Тя се усмихна отново и напусна стаята.

— Какво има? — попита Фелпс.

— Бихме искали да повторим накратко информацията, която вече ни дадохте, господин Фелпс — каза Майер.

— С удоволствие. — Фелпс дръпна от цигарата. Другата му ръка беше в джоба на хавлията.

— Откога казахте, че познавате Ани Бун?

— Тя беше работила при мен около една година.

— Така. Колко време преди това я познавахте?

— За пръв път я срещнах, когато се отзова на обявата, която бях поместил във вестника.

— Какви бяха отношенията ви с Ани Бун?

— Бях неин работодател.

— Колко й плащахте?

— Сто двайсет и пет долара седмично.

— Да си спомняте веднъж да сте й изпращали рози, когато е била болна?

— Не си спомням.

— Изпратили сте — каза Клинг.

— Възможно е.

— Това не ви ли се вижда малко необичайно?

— Ако съм й изпратил цветя, в това няма нищо необичайно. Ани беше добра служителка. Без нея този магазин нямаше да върви.

— Кога я срещнахте за пръв път, господин Фелпс?

— Когато тя се отзова на обявата ми.

— Къде я поместихте?

— В повечето градски ежедневници.

— Защо я взехте на работа?

— Имаше опит като продавачка.

— В продажбата на уиски?

— Не, в продажбата на мебели.

— Къде беше продавана мебели?

— В „Хърмън Додсън“.

— Тя ли ви каза?

— Да.

— И вие си спомняте?

— Спомням си, разбира се.

— Ани пиеше ли?

— Какво?

— Алкохоличка ли беше?

— Това е лъжа! Разбира се, че не.

— Откъде знаете?

— Знам, защото не съм я виждал да пие повече от чаша… — Фелпс млъкна.

— Чаша какво, господин Фелпс?

— Чаша вино — довърши Фелпс изречението.

— Къде стана това, господин Фелпс?

— Не си спомням.

— Били ли сте в компания с нея, господин Фелпс?

— В компания? Не, разбира се. Не си спомням къде съм я виждал да пие. Може би в магазина.

— Видели сте я да пие от вашата стока?

— Да.

— По какъв повод?

— Нямаше повод… Просто така… Отворихме бутилка вино.

— Значи само тогава сте я виждали да пие?

— Да.

— Тогава откъде знаете, че не е била пияница?

— Ами то се вижда. Нали работеше при мен? Виждал съм я в магазина и никога не е била пияна.

— Колко й плащахте, господин Фелпс?

— Нали вече ви казах. Сто двайсет и пет долара седмично. Що за разговор? Това разпит ли е? Трябва ли да повикам адвоката си?

— Стига да желаете, господин Фелпс. Много лесно можете да сторите това. Предлагам обаче да си останете на мястото и да започнете да отговаряте искрено на въпросите ни.

— Аз отговарям съвсем искрено. Не съм длъжен да отговарям, ако не искам.

— Ще бъдете длъжен, ако ви арестуваме.

— На какво основание?

— Подозрение в убийство — отговори Клинг с равен глас.

Фелпс млъкна за малко.

— Може би ще е най-добре да извикам адвоката си-заяви най-сетне.

— Ако желаете, господин Фелпс — каза Майер, — ще трябва да го сторите от участъка.

Фелпс премига.

— Можете сам да изберете къде да отговаряте на въпросите ни. Щом не сте я убили, няма от какво да се боите.

— Не съм я убил.

— Добре. Защо тогава ни лъгахте?

— Не съм ви лъгал.

— Имахте ли любовна връзка с Ани Бун?

Фелпс мълчеше.

— Имахте ли такава връзка?

— Да.

— Защо не ни казахте още в началото?

— Поради редица причини.

— Кои?

— Първо, не исках да рискувам да ме обвинят в убийство.

— Тази възможност все още съществува, господин Фелпс.

— На второ място, имаше опасност тази история да стигне до вестниците. Не исках Марна… нали ме разбирате?