— Не знам.
— Добре, ти каза, че не си разбрала дали е мъжки или женски. Беше ли дебел, плътен глас?
— Май че да.
— Като мъжки?
— Май че да.
— Но не си сигурна?
— Не. Може да е била и някоя госпожа. Не можах да разбера. Гласът беше странен. Като че ли идваше от кутия.
— Да не е говорил през носна кърпа? — Въпросът на Клинг бе отправен към Карела.
— Възможно е. Та какво ти каза този човек, Моника?
— Чакай да видя. Първо ми каза: „Моника Бун ли е?“ И аз казах: „Да, Моника Бун е на телефона.“ След това ми каза: „Как си, Моника?“ И аз отговорих: „Добре, благодаря.“ Баба ми е казала да се държа учтиво, когато говоря по телефона.
— После?
— После той каза…
— Човекът?
— Да. Не знам дали да казвам „той“ или „тя“.
— Казвай „той“ — посъветва я Клинг.
— И после той каза: „Искаш ли да бъдеш едно добро момиченце?“ И аз, то се знае, отговорих, че искам да бъда добро момиченце. И после той каза: „А ти умно момиченце ли си?“ Аз не обичам да се хваля, но казах, че съм умно момиченце.
— И после?
— После той каза: „Майка ти е получила писмо преди една седмица. В син плик. Да си го виждала някъде из къщи?“ Аз не се сетих, но отговорих: „Може и да съм. Кой се обажда?“
— И какво ти отговори човекът?
— Човекът ми отговори: „Няма значение, Моника. Аз съм приятел на твоята майка“. А аз попитах: „Кой приятел?“
— И човекът каза ли ти?
— Не. Само каза: „Приятел на твоята майка съм. Виждала ли си писмото?“ Аз си спомних тогава, че съм го виждала, защото мама много се разтревожи, като го прочете. Спомних си, че го отвори, и след това много се разтревожи. Нали знаеш какви са майките? Тревожат се от писма и от други работи.
— Да, знам — каза Клинг. — Ти каза ли на този човек, че си виждала писмото?
— Да.
— И той какво ти каза?
Седнал в креслото, Карела започна да си записва разговора. Използва две имена: „Моника“ и „Заподозрян“. Не си направи труда да записва въпросите на Клинг. Опита се да запише само репликите от телефонния разговор между Моника и заподозрения. Постара се да чуе всички възможни думи и да ги запише.
ЗАПОДОЗРЯН: Къде видя писмото, Моника?
МОНИКА: Не знам. Мама го сложи някъде.
З: Тя спомена ли ти това писмо?
М: Не, аз я видях да го чете.
З: А не ти ли каза какво пише в него?
М: Не, тя никога не ми казва какво пише в нейните писма.
З: Това писмо в син плик ли беше?
М: Да.
З: Сигурна ли си, Моника?
М: Сигурна съм, защото казах на мама: „Този син плик е много красив.“
З: А тя каза ли ти от кого е?
М: Не.
З: А опита ли се да познае от кого е?
М: Какво искате да кажете?
З: Не се ли учуди, че писмото не е подписано?
М: Не.
З: А знаеше ли от кого е?
М: Не. Кой се обажда все пак?
З: Обажда се приятел на твоята майка. Помисли си, Моника. Мама какво направи с писмото, след като го прочете?
М: Не помня.
З: Помисли.
М: Мисля, но не си спомням. Сега трябва да облека куклата си.
З: Почакай, Моника. В чантичката си ли го прибра?
М: Не, нямаше чантичка при себе си.
З: Тогава къде го прибра?
М: Не знам. Отиде да се обади по телефона.
З: На кого се обади?
М: Не знам.
З: На полицията ли?
М: Не знам. А ти знаеш ли, че съм приятел с едно ченге? Детектив е и си има пистолет.
З: Ти каза ли нещо на този детектив за писмото?
М: Не. Какво го интересува едно старо писмо? Той търсеше някакво изгубено момиченце.
З: Ти спомена ли на друг за това писмо?
М: Не. Кой се интересува от едно старо писмо?
З: А сега си помисли, Моника.
М: За какво да мисля?
З: Къде е това писмо сега?
М: Не знам.
З: Още ли е в къщата?
М: Май че да.
З: Откъде знаещ?
М: Мисля, че го видях някъде из къщи.
З: Къде?
М: Някъде.
З: Къде по-точно, Моника?
М: Не си спомням. А сега трябва да затворя телефона. Не искам куклата да настине.
З: Няма да настине. Къде е писмото?
М: Вече ви казах. Не знам. Някъде из къщи. Вие имате ли кукли?
З: Не. Мисли, Моника.
М: Мисля с всички сили. Обаче моята кукла…
З: В хола ли беше?
М: Не си спомням.
З: В трапезарията?
М: Нямаме трапезария.
З: В спалнята на мама?
М: Може би. Може да го е прибрала в бюрото си.
З: Сигурна ли си?
М: Откъде да знам? Вие задавате много въпроси.
З: Само се опитвам да помогна на майка ти. Това писмо е много важно. Тя наистина ли го прибра в бюрото си?
М: Може би.
З: А може би в гардероба?
М: Може би.
З: А ще погледнеш ли?
М: Сега ли?
З: Да.
М: Не мога веднага. Сега трябва да облека куклата.
З: А кога ще можеш да провериш?
М: Не искам да проверявам. Не ми е разрешено да ровя в маминия гардероб. Тя не ми позволява.
З: Е, няма нужда да й казваш, че си проверявала.