— Ти ли… ти ли се занимаваш с младото момиче, дето го пречукаха в магазина?
— Да, аз съм един от полицаите, които разследват този случай. Какво има? Ти ли я утрепа?
— Аз? Не съм аз бе. Недей така бе!
Човекът се уплаши, сложи си шапката и понечи да си тръгне. Майер го спря.
— Спокойно, само се шегувам. Кажи какво има.
— Джордж съм аз… Джордж се казвам.
— Добре, Джордж, какво има?
— Може ли да вляза и да седна?
— Разбира се. Заповядай. Искаш ли чаша кафе?
— Какво става тук? — попита Мисколо. — Да не сме Армията на спасението?
— Налей му чаша кафе — нареди Майер с усмивка. — Колкото и да ти е мъчно, Мисколо.
— Обърнаха ни на Армия на спасението — промърмори Мисколо, но все пак наля чаша кафе на пияницата. Майер го придружи до бюрото си, седна и отпи от чашата. Пияницата бръкна в страничния си джоб, извади половинка евтин алкохол, отви капачката и си отсипа в чашата.
— Сефте ми е за днес — каза и надигна чашата.
— Та какво ще кажеш за убийството в магазина? — попита Майер.
— А, да, да.
— Да, да. Какво ще кажеш?
— Видях го — каза Джордж.
Майер остави чашата си на бюрото.
— Видял си го, казваш?
— Да.
— Самото убийство?
— Не. Видях останалото.
— Какво останало?
— Видях как потегли с колата.
— Все попадаме на очевидци на потеглянето на колата — каза Майер. — Как така го видя?
— Ами тъй. Бях се подпрял на стената на къщата… Бях таквоз… Бях пиян де.
— Джордж! Моля те само не ми казвай, че пиеш!
— А, случва се. От дъжд на вятър.
— Продължавай.
— Чух всички изстрели. Страшно беше. И чух как изпотрошиха всичките бутилки. Ужас. Ужасно беше.
— Продължавай.
— Ами подпрях се на единия лакът. Видях как човекът избяга от магазина и влезе в една кола. Запали и дим да го няма.
— Мъж или жена?
— Не знам.
— Не можа ли да видиш?
— Не.
— Значи видял си как човек влиза в кола и потегля. Добре ли съм те разбрал? Но не си разбрал дали този човек е мъж или жена?
— Точно така… Бях сляп, нали загряваш? Бях се гипсирал.
— Видя ли номера на колата?
— Не.
— А успя ли да разбереш от коя година е модел?
— Не.
— Поне каква марка беше?
— Не видях.
— Значи само това си видял: как човек — мъж или жена — излиза от магазина, качва се на колата, запалва и потегля. Добре ли съм разбрал?
— Да.
— И това е всичко?
— Да.
— Добре. Тази информация е от голяма полза, Джордж. Благодаря ти, че дойде.
— Няма защо — каза Джордж, допи си чашата, сложи си шапката и излезе.
Майер въздъхна и се опита да открие светлата страна на този разговор. Човекът, карал колата, би могъл да притежава шофьорска книжка и документи за колата. Освен ако е нямал шофьорска книжка и е карал крадена кола. Така или иначе, от тази информация в момента нямаше никаква полза.
До бюрото му се приближи Мисколо.
— Баща ти как така се реши да те посети тук?
Майер не бе в настроение да се сърди.
— Убий ме, не мога да ти обясня. Казвам му да не идва, а той все напира. Сигурно много ме обича. Нищо, че съм рошав.
— Усети ли как миришеше?
— Кой? Баща ми ли?
— Да.
— Усетих.
— Чудно ухание, нали?
— Да. Обожавам го. Любимият одеколон на тати.
— И много спретнато се облича.
— Такъв си е. Няма да ми повярваш, но веднъж за една бройка да отнесе наградата „Адолф Манжу“ за най-добре облечения мъж на годината.
— Вярвам ти — рече Мисколо и изведнъж стана сериозен. — Поне получи ли нещо от него?
— Получих — каза Майер Майер. — Главоболие.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Привършваха заподозрените и се увеличаваха задънените улици.
Натъкваха се на непробиваеми алибита и си късаха нервите.
Движеха се без посока и пилееха пари за телефонни разговори.
Преследваха убиец, чиято самоличност им бе неизвестна.
Въртяха се в омагьосан кръг.
Мъжът се казваше Артър Кордис. Беше касиер в банка. Бе познавал Ани Бун и бе излизал с нея. Когато детективите дойдоха при него и поискаха да разговарят, той се развълнува. Беше безупречно честен, но не му бе приятно двама детективи да влизат в банката и да искат да разговарят с него. Такова нещо нанася удар върху репутацията, а той не бе откраднал един цент през живота си.
Детективите имаха много уморен вид. Единият се казваше Карела, другият — Клинг. Карела беше дружелюбен като кобра, а Клинг изглеждаше на възрастта на Елвис Пресли. Тримата седнаха до бюрото на един от директорите. Кордис се чувстваше неловко. Крайно неловко. Като престъпник, макар че никога нищо не бе откраднал. Просто си беше такъв. И един кламер да се изгубеше, той се чувстваше виновен, нищо че друг го е взел. Такъв си беше Кордис.