Майер подаде ръка и започна да се запознава.
— Много ми е… Как ви беше името?
— Котън Хоуз — каза Хоуз.
— А, приятно ми е — ръкува се той с Хоуз.
— Майер е единственият човек в света с две първи имена — каза Карела. — Или с две фамилни имена, в зависимост от гледната точка.
— С изключение на Хари Джеймс — рече Хоуз.
— На кого? Хари?… Ах, да, Хари Джеймс. Вярно, че и той е с две първи имена. — Карела се изкашля. — Над какво се трудиш, Хари… искам да кажа, Майер?
— Трудя се над убийството в магазина за спиртни напитки — поясни Майер. — Току-що разпитах собственика. Ще взема заради него да изпусна семейното празненство.
— Как така?
— Ще ми отнеме доста време написването на този рапорт, — Майер погледна часовника си.
— Е, не би трябвало да ти отнема чак толкова време — отвърна Карела.
— Не ме притеснявай — каза Майер. — А и откъде знаеш дали не искам да се размина с това проклето тържество?
— Е, с Котън тепърва ще има да се срещате — каза Карела. — Знам, че ще му помогнеш да се чувства като у дома си.
— Разбира се — каза Майер равнодушно и продължи да пише рапорта.
— Зад парапета е коридорът, който води към гардеробите… вдясно е канцеларията… ей това са тоалетните… Служил ли си в армията?
— Във флотата — отвърна Хоуз.
— О! Там учихте ли джудо?
— Малко.
— В участъка имаме един факир на джудото. Казва се Хал Уилис. Ще намерите общи теми за разговор.
— Нима? — каза Хоуз.
— Само избягвай да се ръкуваш с него — шеговито додаде Карела. — За три секунди ще те просне по гръб.
— Нима? — попита сухо Хоуз.
— Ами той… — Карела отново се изкашля. — Стаята за разпити е в дъното на коридора, ако прецениш, че е по-добре да разпиташ някого насаме. Ние обаче обикновено ги разпитваме в детективската стая. Нашият шеф не обича грубостите.
— Не съм видял да се отнасят зле с някого в трийсети участък, докато работех там — каза Хоуз.
— Там обаче кварталът е доста сносен, ако не се лъжа.
— И ние имахме престъпления за разследване — отвърна Хоуз.
— Естествено, не съм и помислил… — Карела не довърши изречението. — Съблекалнята значи е в дъното на коридора. А по тези стълби се слиза до приемната долу и „Уолдорф Астория“5.
— Кое?
— Арестантските килии.
— А, разбрах.
— Дай да слезем. Ще те запозная с дежурния сержант. А после, ако искаш, ще пообиколим квартала.
— Както кажеш — отвърна Хоуз.
— За мен ще бъде голямо удоволствие — каза Карела и за пръв път си позволи сарказъм. Хоуз предпочете да не обърне внимание на неговата язвителност. Двамата мълчаливо заслизаха по стълбите.
ТРЕТА ГЛАВА
Жената в малката всекидневна бе на петдесет и четири години и навярно някога бе имала коса, червена като на дъщеря й. Сега беше на сиви кичури, но не създаваше впечатлението на червена коса, побеляваща от годините, а по-скоро приличаше на бяла коса, напръскана с ръжда.
Лицето на жената беше набраздено от сълзи. Те вече бяха размазали туша около очите й, който се стичаше по лицето, и бяха започнали да унищожават напластения фон дю тен. Жената по начало не беше красива, а сега на всичкото отгоре скръбта бе пронизала като с кама очите й и рушеше безмилостно маската на хубостта, която си бе надянала за пред света, маска, която съобщението за смъртта разкъсваше парче по парче.
Детективът Бърт Клинг седеше срещу нея и я наблюдаваше. Не обичаше да разпитва жени, още по-малко плачещи жени. При убийства и самоубийства жените винаги плачеха. Чувстваше се неловко в присъствието на плачеща жена. Отскоро беше детектив, при това съвсем млад детектив, и още не бе усвоил нито умението да съчувства, нито лекотата при общуването, които притежаваше един опитен детектив като Карела. Сълзите на жената размиваха нещо повече от старателно гримирано-то й лице. Размиваха и външната самоувереност на Бърт Клинг, който сега седеше като провинил се ученик, неспособен да промълви и дума.
Холът бе обзаведен уютно и с вкус. Мебелите не бяха скъпи, но имаха изчистени модерни линии, без тромавостта и тежестта, които убиват пространството и карат малките апартаменти да изглеждат претрупани. Бяха тапицирани в жизнерадостни светли цветове, рязко контрастиращи с жената, седнала на дивана и попиваща с кърпичка очите и лицето си, цялото на кафяви бразди. На стената над канапето висеше огромна цветна снимка на жизнелюбиво червенокосо момиче, фотографирано на фона на поле с изкласила пшеница. Главата му бе отметната назад и яркорижата коса струеше върху раменете. Лицето му излъчваше такава неподправена радост от живота, че Клинг се сети за лицето, което бе видял върху дървения под на магазина. Замисли се мимолетно за живота и смъртта, за радостта и скръбта.