— Извадихме късмет — каза Карела.
— Щеше като нищо да ни застреля — допълни Хоуз.
— Така е. Благодарих ли ти?
— Не.
— Тогава благодаря — каза Карела. — Дай сега да завлечем този боклук до колата.
Чарлс Фетерик не беше убил Ани Бун. Алибито му за нощта на десети юни бе непоклатимо като скала. Това не беше от голяма полза за Фетерик, тъй като ченгетата вече бяха събрали доказателства срещу него за едно убийство. Но в интерес на истината, не беше той убиецът на Ани Бун.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Кой е убиецът?“ — се питаха в началото.
Сега вече имаше още един въпрос: Кой е убитият? Бяха задавали много въпроси за едно момиче на име Ани Бун, а се оказа, че има много момичета под това име. И сега, за да разберат кой е убил Ани, трябваше първо да си изяснят кое от момичетата е било убито. Червенокосото, изпълнено с жизнерадост? Интелектуалката, обичаща книги и балет? Умело играещата билярд? Разведената съпруга? Любовницата? Майката? Дъщерята? Умерено пиещата? Алкохоличката? Момичето, което общуваше с едно сляпо момче? Коя беше Ани? И коя Ани е била убита? Или всичките заедно бяха Ани и бяха убити едновременно?
Не, убиецът очевидно бе убил само една от тях. Сега се оказа, че убиецът си има конкретен проблем и този проблем е едно писмо.
Застанал под козирката на входа на отсрещния жилищен блок, убиецът бе в състояние да наблюдава всички, които влизаха и излизаха от блока на госпожа Травейл. Когато Моника и баба й се отдалечиха по улицата, убиецът бързо прекоси и се изкачи по стълбите. Не му беше лесно обаче да разбие вратата на апартамента, не вървеше да се вдига шум, да се чува цепенето на дърво. Затова убиецът използва обикновен железен клин. Пъхна го в процепа на вратата и натиска, натиска, докато вратата поддаде. След това убиецът се отправи към стаята на мъртвата Ани Бун.
Там събори книгите от лавиците, изтърбуши гардероба, разби грамофона на парчета, свали всичко от леглото. Обаче не откри писмото.
Разрушителната вихрушка премина през целия апартамент, търси, търси, не намери нищо. Вбеси се от провала си и опустоши имуществото гневно и безсмислено, както го стори в магазина за спиртни напитки в нощта на убийството. Убиецът тършува, чупи и унищожава. Обаче не откри писмото.
Все пак успя да постигне две неща.
Първо, докара ченгетата отново в апартамента. Този път те бяха проумели истинската значимост на писмото. Този път апартаментът бе претърсен от десет полицаи. Този път, след като две ченгета минеха през една стая, на тяхно място отиваха веднага две други ченгета, които започваха да претърсват всичко отначало.
Откриха писмото върху бюрото на Ани.
Беше го мушнала заедно с плика в по-голям плик, съдържащ рекламна брошура на един от големите универсални магазини. Добре скрито между страниците на брошурата, писмото бе останало незабелязано за убиеца. Убиецът, разбира се, не беше разполагал с десет души, обучени да претърсват, на които при това им се плащаше, за да вършат тази работа.
Писмото бе съвсем кратко. Не беше образец на добра проза. В него бе казано само толкова, колкото е трябвало да се каже. Явно е било набързо, но не и в състояние на гняв. В писмото се обещаваше едно хладнокръвно предумишлено убийство. Обещаваше се смърт с хладни и точни думи. Ето какво пишеше:
Убиецът не си бе сторил труда да подпише писмото, но така или иначе, с написването му беше подписал две смъртни присъди: на Ани Бун и своята собствена. Това бе второто нещо, което убиецът бе успял да постигне.
От плика се виждаше, че писмото е било пуснато от международното летище в осем часа сутринта на пети юни.
Останалото беше лесно.
Молбите за регистрация на автомобили се попълват върху формуляр. Тези формуляри се съхраняват в щатските служби за регистрация на моторни превозни средства.
Ако някога сте регистрирали автомобил, вие сте попълнили този лист. Попълнили сте го саморъчно и сте го подписали. Със собствения см почерк. Още при първата си молба за разрешително за шофиране вие сте попълнили този формуляр. В него се изисква подпис на молителя и се уточнява: изпишете пълното си име на ръка.