Така беше и тук. Вратите на четириъгълната постройка се отваряха към открития двор. От чешмата течеше вода, извънредно рядко явление, тъй като повечето водопроводи по някаква причина не функционираха. Подредбата на стаите се състоеше от килим и възглавници за сядане. На ориенталеца повече не му е нужно. Тъй като стаите бяха разположени околовръст, човек можеше да минава от едно помещение в друго, нещо, което ни осигури достъп и до отделението на съпругата. За нея бе достатъчно да се отдалечи зад следващата врата и да остава по този начин невидима за нас по време на цялата ни обиколка. На горния етаж имаше няколко малки стаички, обитавани от прислугата.
И тъй, ние вървяхме от стая в стая, докато влязохме най-сетне в харема. И тук освен килима, дивана и няколкото възглавници за отмора, нямаше нищо друго, което заслужава да се отбележи. Всяка от стаите беше като предишната, разликата бе само в цветовете. От последното помещение се озовахме отново в това, от което бяхме започнали — обиколката бе свършила. Търнърстик искаше да види всичко. Той помоли да се качим и горе, с което нашият водач се съгласи. На мен съвсем не бе интересно да оглеждам одаите на черните и се поколебах за миг дали да ги последвам. Тогава чух зад себе си да се отваря врата и един детски глас произнесе:
— Назрани, назрани!
Това означава: християнин, християнин. Обърнах се и видях до отворената врата едно очарователно момченце, на около шест години. Тъмните му очички блестяха към мен, страните бяха поруменели, а на устните играеше мила, дяволита усмивка.
Каква разлика от равнодушните, отпуснати деца, които човек обикновено вижда в Ориента?
— Карриб, та ’ала ла хуна! [18] — прошепна то с физиономия, сякаш щеше да сподели най-важната тайна на света. При това не примами с полусвит показалец.
— Ела ти при мен! — поканих го аз, тъй като то все още се намираше в последната стая на харема.
— Бива ли да дойда? — запита детето, кимайки усърдно с глава.
— Разбира се, че бива.
То се приближи с подскоци, обхвана с ръчичка коленете ми и отново извика:
— Назрани, назрани [19]!
Помилвах го и запитах:
— Значи знаеш, че съм християнин?
— Да.
— От кого?
— От Калада?
— Коя е тя?
— Майка. Тя ви е видяла.
— Тя ли те прати при мен?
— Не, дойдох сам, тя е напред. Ела, седни до мен. Имам много да ти разказвам.
Момченцето ме задърпа към миндера. Да доставя ли удоволствие на малкото юначе? Та нали не се намирах вече в харема и можех да изчакам завръщането на Търнърстик и неговия придружител както вън на двора, така и тук. И така, настаних се. Малкият се намести в скута ми и започна с похвално безстрашие да се занимава с брадата ми.
— Как се казваш? — запита той.
— Назрани — отвърнах. — А ти?
— Азмар.
Това име означава Кафявия и много добре пасваше на външния вид на момчето. Ориенталските му черти и мургавият тен ми напомниха думите на свещения текст, който описват сетнешния цар Давид: «едно момче, мургаво и красиво».
— Ти трябва да ме наричаш така! — добави то. — Кажи го! Сторих го и личицето му се приповдигна, след което докосна с устни мустаците ми и по тях сякаш мина острието на бръснач. В този миг чух женски вик и като се огледах, видях красива млада жена, застанала на срещуположната на харема врата, да ни гледа къде с уплаха, къде с умиление. Лицето й не бе забулено, воалът висеше на тила. Държането й беше на жена, която не знае дали да избяга, или да се приближи. Но тя не направи нито едното, нито другото — спусна гъстия воал, зад който чертите й вече не се различаваха, вдигна показалец и рече:
— Азмар, помоли се!
Момченцето се отдръпна от мен, сключи ръце и започна да се моли:
— Я абана, иледси фи’с земвати, ята хаддесо смока… Каква изненада! Та това беше «Отче наш»! Да не би тази жена да е християнка? Надигнах се от дивана. Тя навярно прочете въпроса по лицето ми, защото след като малкият свърши, каза, сякаш я бях питал:
— Не съм назрани. С удоволствие бих останала, но не бива.
— Кой ви го забранява?
— Моят повелител.
— Той мюсюлманин ли е?
— Най-ревностният, който може да съществува.
— Къде си научила молитвата, която накара детето да каже?
— Горе на покрива. Той граничи с този на съседната къща, където живееше една европейка. С нея разговарях всеки ден и тя ми разказа всичко, което знаеше за Светото писание.
Тя се замисли за миг, после продължи:
— След известно време поисках да запозная моя повелител с тези свещени притчи, но оттогава ми бе забранено да се виждам с моята приятелка на покрива, а съпругът й бе принуден да напусне Тунис.