Човек може да си представи удивлението на Търнърстик, когато видя кого водим.
— Чарли — подсмихва се той, — сега всичко е наред. Ако на неговия Пророк имаме да благодарим за корабокрушението, ще му въздам слава.
Естествено спасените трябваше да бъдат разпитани. Търнърстик го стори по своеобразния си начин, но получаваше неизменния отговор «поп comprende» [12] и «no capire» [13]. Беше принуден да предостави разпита на мен. Двамата матроси се представиха за тунизийци, но поради лошия им арабски ги сметнах по-скоро за гърци и същевременно за нехранимайковци, които имаха всички основания да премълчат истината. Съобщиха името на рейда в Тунис, към който принадлежал корабът и разказаха как е заседнал. Според думите им капитанът бил неспособен човек, но аз подозирах друга причина. Навярно се касаеше за доброволно корабокрушение, за да се получи високата застраховка. Внезапно появилата се буря обаче обърнала нещата на сериозно и освен спасените от нас трима души, целият екипаж се отправил към царството на смъртта.
— А кой е този, за когото още нищо не сте казали? — посочих аз мюсюлманина.
— Не знаем — гласеше отговорът.
— Как няма да знаете, като е пътувал с вас.
— Не е така. Не го познаваме, защото беше пасажер и разговаряше само с капитана.
— Но сте чули как се е обръщал капитанът към него?
— Той винаги го наричаше сахиб [14].
Сега се обърнах директно към въпросния и го запитах за името. Облеклото му се състоеше само от риза, шалвари и елек, всичко останало бе изгубил по време на крушението. Краката бяха боси, а на остриганата глава липсваше чалмата, без която мюсюлманинът не бива да се показва пред никой. При все това той бе седнал на палубата встрани от нас със стойката на господар на кораба. Трябваше да повторя въпроса, за да отговори:
— Такъв ли е обичаят при франките, веднага да питат госта за името му? Учтивостта е твърде далеч от християните?
— Въпросът ми бе зададен с най-учтив тон. Законът ми повелява да го сторя. Всичко, което се случва на борда, трябва да бъде нанесено в корабния дневник.
— Незабавно?
— Да.
— Също и моето име?
— Разбира се.
— Тогава пиши Ибрахим.
— И как още?
— Нищо повече.
— Твоето положение и родина?
— Преживявам от това, което имам и живея в Тунис.
— Това е достатъчно.
— Тогава ме остави на мира!
Тонът му беше отвратителен. Все пак продължих да го разпитвам:
— Имай добрината да ми дадеш още една информация. Беше ли в Марсилия?
— Да.
— И посети Зоологическата градина?
— Не.
— Не претърпя ли крушение с лодка между замъка Иф и Пор дьо ла Жолиет?
— Не знам нищо такова.
— И навярно няма да си спомниш, че си ме видял там?
— Не те познавам и нямам желание да завързвам познанство с един християнин.
— Ако го бе казал по-рано, щяхме да те оставим на корабните останки.
— Аллах да ми прости съприкосновението с неверниците, той е велик, а Мохамед е негов Пророк. Когато ме отведете в Тунис, ще отида на поклонение в свещения Керуан, за да се очистя.
Керуан или Кайруан е туниски град, в който е забранен достъпът на немохамеданин. В него е погребан Ел Оваиб, близкият приятел и спътник на Мохамед. Тамошната джамия Окба е най-святата в Берберската държава.
Вече смятах да се отдръпна от него, когато той добави:
— Трябва да ми предоставиш каюта и донесеш месо, брашно, фурми и вода, до които не се е докоснал неверник. Искам да живея в уединение, далеч от очите ви, тъй като погледите на християните оскверняват тялото на правоверния.
Да се изсмея ли на този човек, или да му опресня спомена за пестника си? За усмивка бях твърде ядосан, а за удар все пак си ценях ръката. Ето защо отвърнах:
— Ако не искаш да бъдеш изхвърлен в морето, ще се задоволиш с мястото, на което седиш. Ти сам си го избра. Храна и вода ще получаваш заедно с моряците, на които дължиш живота си. Не е допустимо спасеният да се поставя по-високо от този, който го е спасил.
Очите му запламтяха и той ми се сопна:
— Кой ме е спасил? Кажи! Когато бях във водата, извиках: «Са’ид’ни, иа неби, иа Мохамед!» [15] Тогава той ви изпрати и дари с милостта да ми протегнете ръка.
— Защо не ти изпрати някой мюсюлманин?