Колко е различно всичко днес [16], и то след сравнително къс, период! Мароко боледува от вътрешни борби, които напълно го съсипват. За Триполи неведнъж е говорено. Алжир е «препипан», а сега Франция е простряла ръка и над Тунис. Там френската цивилизация крачи с великански крачки. Дори положиха релси и пронизителната свирка на локомотива често прекъсва мюезина, когато призовава от високото минаре правоверните за молитва.
И все пак Тунис все още си е по-ориенталски град, отколкото Алжир и дори Кайро. Човек го забелязва обаче едва след като навлезе във вътрешността на града. На пристанището пътниците биват посрещани най-напред от митничарите, които не са прекалено строги и при вида на един или няколко френски предмета не съумяват да се противопоставят на обхваналото ги чисто човешко умиление. Нека след това европеецът внимава за носачите, които с удоволствие офейкват заедно с багажа, и нареди да го отведат възможно по-бързо до «Отел д’Ориент» или «Отел дьо Франс», където наистина рядко ще намери добро ядене и чисто вино, но по всяко време ще получи необходимата информация, стига да знае значението на думата «бакшиш» в Ориента.
За самия град малко нещо може да се каже. Той не прилича на останалите източни градове, без при това да има някакви достойнства пред тях. Мюсюлманинът обаче има толкова високо мнение за него, че го нарича «Градът на блаженството». Европеецът се присъединява към това мнение, когато съзерцава от маслинения хълм, наречен Белведере, стройните минарета и плочести покриви на светлината на залязващото слънце, на чиято белота проблясват златни мастила. Но той сигурно ще промени мнението си, когато навлезе във вътрешността на града. Уличките са тесни и криви, навсякъде лежат купища отломки, камъни и зловонни нечистотии. Често редиците къщи от двата тротоара така се доближават, че човек спокойно може да прекрачи от покрива от едната страна на улицата върху този на отсрещната. Полусрутените постройки не се ремонтират, а се оставят да рухнат и тъй като не липсва място, издигат нова къща до тях. Така се съвместяват развалини, добре поддържани сгради, набързо разпънати шатри, та и погребални параклиси, които проследяват историята и развитието на града от най-стари до днешни времена. Крал Карл V наредил след победата при Келеах да се изгради укрепен замък, за който жителите съборили картагенския водопровод заради камъните, а вар добили от колоните на Картаген. Този замък днес също лежи в развалини. Единствената сграда, която заслужава да се спомене, е палатът на бея на площад «Касба», но той рядко се ползва.
По-рано жителите строго са се разграничавали по раса и вяра. Сега вече не е така, но независимо от това долната част на града и предградията се заемат предимно от християни и евреи. Горната част се обитава от така наречените кулугли, потомци на османлиите, а в средната живеят маврите, повечето от които са потомци на прогонените от испанците морискос [17]. За отбелязване е още, че вечерно време всеки е длъжен да носи фенер.
Беят живее в своя дворец Бардо, който е отдалечен на половин час път западно от града. За да стигне човек дотам, трябва да мине по една извивка на удивителния картагенски водопровод, който някога е снабдявал Картаген с вода. Бардо е сбор от различни постройки, седалище не само на бея, а и жилище на много от високопоставените велможи, чиновници и служители.
Що се отнася до руините на Картаген, повечето са срутени къщи от по-нови времена. Докато от същинските останки на древния Картаген може да се види само онова хидротехническо съоръжение, което се състои от осемнадесет водохранилища.
Чужденецът твърде скоро приключва с тези забележителности. Аз се залових със съвремието. Животът и поминъкът на сегашното население ме вълнуваха повече от древните руини, които впрочем бяха забранени за любителска археология. Ето защо се разделих с Търнърстик, който беше много ангажиран с търговията си, и наех жилище в Средния град. Къщата принадлежеше на един берберин и се състоеше от две изискани гостни, по-точно от едно помещение, разделено с очарователна завеса. Целият този плат беше дълъг осем крачки и седем широк, покривът бе направен от слама, а стените от кирпич. За да се икономиса вратата, едната стена просто липсваше. Параванът беше майсторски изработен от слепени хартиени парчета от всякакъв сорт, големина и цветове. За под служеше майката Земя.
Сега седях на дивана в ъгъла, сиреч на пътния си сак, който представляваше цялата мебелировка и гледах през една от многобройните дупки в завесата в другата стая, където се подвизаваше старият берберин, ала не сам, а с харема си — една може би седемдесетгодишна Медуза, чието единствено занимание, изглежда, бе да пече лук. Той имаше значителна клиентела, но не видях никой от всички тях да плаща. Беше истинско удоволствие да го гледа човек как упражнява занаята си. Особено ме завладяваше и трогваше предаността, с която той, стържейки по лицето и черепа, обираше сапунената пяна, за да я нанесе любвеобилно върху други черепи и лица.