Сребърните сандали отново проблеснаха, когато Джулиана прекръстоса краката си и любезно се усмихна.
— Не ме гледай така надменно, Джулиана. Тази вечер настроението ми виси на косъм.
— Да потърся ли ножици?
Травис затвори очи и облегна главата си назад на кожената възглавница.
— Не, но можеш да ми донесеш глътка бренди. Господ ми е свидетел, че се нуждая от него.
— Брендито е скъпо. Защо да прахосвам скъпоценната си наличност за теб? — попита Джулиана.
Очите на Травис се отвориха и той погледна право в нея.
— Един от тези дни ще се научиш кога да спреш да се заяждаш — каза той тихо.
— И кой ще ме научи?
— Започва да ми се струва, че за мен измъкване няма. Очевидно няма много други кандидати и това е напълно разбираемо. Върви и донеси брендито, Джулиана. Искам да говоря с теб.
Тя се поколеба няколко мига, след което, прикривайки усмивката си, стана и влезе в кухнята. Отвори един шкаф, намери скъпото френско бренди, което беше запазила за специални случаи, и внимателно наля две чаши.
— Благодаря — каза Травис с престорена любезност, когато тя се върна във всекидневната с тумбестите стъклени чаши, закрепени на светъл пластмасов поднос. Той взе едната.
— Добре — въздъхна Джулиана и отново седна. — За какво искаш да разговаряме?
— Как по дяволите си допуснала да се сгодиш за Дейвид Къркуд?
Джулиана мислеше, че е подготвена за всякакви бомби, които Травис би могъл да пусне, но този залп я изненада.
— Брей, май ти и Дейвид сте се сприятелили по обратния път към Джуъл Харбър? Старата мъжка солидарност, предполагам.
Травис се намръщи.
— Отговори ми, Джулиана.
— Как съм се сгодила за него? Остави ме да помисля една минутка. Оттогава са минали четири години и някои подробности ми се губят, но доколкото си спомням, стана по обичайния начин. Заведе ме на вечеря в „Трежър Хаус“, същото място, където ти и аз ядохме вечерта, когато ти ме подведе да си легна с теб, всъщност и…
— Не те подведох да си легнем и добре го знаеш. Престани да се опитваш да прехвърляш вината върху мен. Няма да стане. И ни най-малко не ми пука дали Къркуд ти е сложил годежен пръстен на ръката. Преди всичко искам да знам защо, за Бога, си изманипулирала човека да ти предложи брак. Всеки малоумник веднага би видял, че изобщо не е подходящ за теб.
Джулиана кипна при това обвинение.
— Не съм го манипулирала. Той ми предложи и аз приех поради всички обичайни причини.
— Не ми ги дрънкай такива на мен. При теб нищо не се случва по обичайни причини. По дяволите, Джулиана. Как изобщо си могла да си помислиш да се омъжиш за човек като него?
— Дейвид е твърде мил мъж, както сам разбра тази вечер. Не са много хората в неговото положение, които биха ти предложили транспорт, като знаят, че имаш намерение да ги разориш.
— Нямаш нужда от много любезен мъж — процеди Травис през зъби. — Имаш нужда от някой, който знае как да държи на своето с теб. Някой, който няма да те остави да се измъкнеш безнаказано. Някой, който е толкова силен или по-силен от теб.
— Може би си прав.
Джулиана се усмихна и остро го изгледа.
— Но напоследък жената не може да си позволи да бъде твърде придирчива. Понякога трябва да занижи изискванията си.
Усмивката на Травис беше хладна като нейната.
— Искаш да кажеш, че си занижила изискванията си, когато си ме избрала за втори годеник?
— Ти го каза, не аз. Но сега, след като го спомена…
— Джулиана, стига. Казах ти вече, не съм в настроение за заядливите ти отговори. Тази вечер искам само няколко прями отговора. Винаги съм мислил, че прямотата е твоя специалност. Някога ми беше казала, че искаш всеки да знае точно какво му е отношението към теб и на теб да ти е ясно в какви отношения си с другите.
— Отговорих на въпросите ти. Сгодих се за Дейвид, защото имахме много общи неща и защото мислех, че ме обича, а и той мислеше, че ме обича. За един месец и двамата открихме грешката си. Всъщност в интерес на истината аз го установих след няколко дни. Така или иначе развалихме годежа. Не си развалихме отношенията.
— Искаш да кажеш, че Дейвид е сложил край на всичко, когато е разбрал, че ще го побъркаш, като се опитваш да го накараш да ти играе по гайдата. Вероятно Ели му се е сторила като тихия, сладък, златокос ангел, след като цял месец е бил сгоден за теб.
— Да не би да намекваш, че съм вещица?
— Не, мадам, макар и да признавам, че те нарекох така преди малко тази вечер, когато наблюдавах как напускаш паркинга на курорта. Ти си това, което те нарече Къркуд — много жена. Не всеки мъж иска толкова много жена. Къркуд е разбрал, че не може да се справи с теб. Завъртяла си му главата и след това се е ядосал, че ти е позволил да го направиш.