— Това лошо ли е?
— Ммм… разточително.
— Именно. Тъкмо това щеше да е следващия ми въпрос — кое излиза най-скъпо в производството на един конкистадор?
— Експертите на Агенцията твърдят, и нямам основания да не им се доверя, че всеки звездолет е скъп, защото не е серийно производство. Всеки е уникален, всеки се прави малко по-различен от предишния с оглед на опита и напредъка на техниката. И все пак разходите биха могли да се намалят, ако…
2.1
Стреснато подскочи в нишата, където беше се сврял да си почине от внезапната умора, влята в тялото от нервното напрежение. При некоординираните си движения събори материали и инструменти за ръчен ремонт, които се съхраняваха в нишата, те изпаднаха навън в коридора и вдигнаха шум. Камен замръзна, превръщайки се в слух. В ръката си конвулсивно стискаше прът от титанкерамит — вече не можеше да си спомни откъде го измъкна. Примитивното, макар и произведено в резултат на високи технологии „оръжие“ му даваше нужната капка смелост и сила да се овладее.
Но от друга страна самата му решимост да използва пръта — (аха, май е елемент от аварийна стенна стълбичка…) — представляваше източник на друг вид безпокойство, предпоставка за паника, нервна криза и срив.
Майко мила, нима ще ударя с ТОВА!…
И пак, леката и извънредно яка тояга бе за предпочитане пред ултразвуковия перфоратор. Бе грабнал такъв преди около час при бягството си от командния модул на звездолета. В някакъв моментен пристъп на хладнокръвие Камен изпробва инструмента върху лека преградна стена от армирана полимерна маса… и се ужаси от успешния резултат, настръхна от собственото си мрачно ликуване при вида на акуратната дупка в стената, чийто материал бе значително по-издръжлив от жива плът!…
Не, не, само не това…
А нима прътът щеше да причини по-малки щети на живо човешко тяло? Щеше ли да е „по-естетична“ гледката? Ха!
Чакай малко, каква плът, какво тяло… — прекъсна в онзи момент обърканите си мисли Камен. Нещо го зачовърка в паметта, чак мозъкът го засърбя под черепа, а от тъмните води на подсъзнанието към областта на изказваемото тръгна да изплува някакво хрумване… не — спомен?
Инструкция. Съвет за черни дни.
Само че в този миг чу в дъното на коридора стъпки и гласа на Ерика. И тогава хукна да бяга, воден само от първата осъзната част от въпросния съвет за черни дни:
СПАСЯВАЙ СИ КОЖАТА
Камен напрегнато се ослушваше, но в коридора бе тихо. Обичайните приглушени шумове на аудиоиндикатори, на флуиди в тръбопроводи, меко щракане на механични прекъсвачи във възлите на конзолата скелет — както основната на кораба, така и тези на мегаотсеците, конкретно — на мегаотсека, в който беше се озовал след лудешкото си препускане.
Не се долавяха стъпки или глас.
Камен се отпусна. Прекара опакото на свободната длан през челото си и установи, че се е изпотил. Усети също, че и другата му китка е на път да се схване от стискането на титанкерамитовата тояга.
Намираше се в хибернатор Е-12, четири нива към кърмата от командния модул. Понятията „горе“ и „долу“ тук зависеха единствено от субективното усещане за ускорение, причинено от работещия двигател. След няколко седмици — (само след няколко седмици!) — тягата щеше да се обърне и досегашните подове щяха да се превърнат в тавани. Нещо, което почти нямаше да се забележи заради обмисления вътрешен дизайн на помещенията, предвидени за достъп на екипажа в тях. Затова ориентирът бе конструкцията на кораба — на носа са дезинтеграторите и емитерите на защитните екрани, а на кърмата — антените за връзка с насочващите радиотелескопи в Слънчевата система.
Слънчева система… Слънце…
Камен повече никога няма да го види на живо с очите си. Ще нарича „слънце“ друга звезда, тази, към която лети с умопомрачителна скорост, и към която кара хиляди и хиляди колонисти, потопени в безвремието на индивидуалните хибернационни капсули.
Камен потрепери — не само защото тук климатиците държаха температура петнайсет градуса, но и защото му стана мъчно за Слънцето — в смисъл, по-остро мъчно от всякога допреди този момент, а и защото внезапно проумя отговорността за „товара“ като добавка към теглото на собственото си тяло — все едно изпитваше претоварване. Абстрактното до голяма степен понятие „отговорност“ изведнъж придоби съвсем осезаемо съдържание. Отговорност за хиляди съдби, за хиляди човешки същества… както и няколкостотин техни домашни любимци. Цели семейства, дори родове, групи приятели и единомишленици — сред близки хора по-лесно се понася раздялата с родната планета, по-леко успяваш да се сбогуваш и с лъчите на звездата, дарила целия ти свят с живот.