Тези хора нищо не знаят какво става покрай тях. За тях в момента дори не тече някаква имагинерна секунда. Те са затворили очи в подготвителните центрове на Агенцията за Астроконкиста, когато са ги поставили в предварителните стаза-камери. Все едно премигват — състоянието няма дори илюзорния времеви обем на нормалния сън — и вече са на светлинни години от Земята, на един живот път. Защото зад тях зейват не само бездни от пространство, но и десетилетия изминало време, не случайно дистанциите между звездите се мерят в години пътуваща светлина…
Камен се озърна. Стелажи с хибер-капсули — (чудовищни зрънца брониран хайвер със свити в тях в ембрионална поза хора), — обвити с тънки половин милиметър мембрани, образуваха радиален лабиринт от коридори. Осветителните ивици минаваха направо през полимерните платнища, заместващи стени. Стрелките сочеха към централната тунел-шахта, ала до нея Камен не искаше да се приближава.
Защото не знаеше къде е Ерика.
Съвсем механично, когато усети заплахата — (тя избухна отвътре, в него, в отговор на поведението на Ерика), — той плъзна пръсти към холопанела за управление и изключи с парола системата за локализиране на членовете на екипажа в обема на конкистадора.
Сега и Ерика не знаеше къде е той.
„Как се стигна дотук?“ — проплака наум Камен, стискайки зъби да не заскимти и да не заплаче наистина. Помъчи се да си спомни как се разрази тази фатална кавга помежду им и не успя да се сети конкретните думи, запалили фитила на безумието.
Навярно винаги е така. Провокиралите белята реплики не се помнят, защото погледнати отстрани са напълно лишени от смисъл и никак, ама никак не заслужават да доведат до последвалата дивотия…
Макар че повод имаше. Имаше и причина — в най-дълбокото дъно — лошото скарване между любовници да се превърне в нещо по-гадно отколкото по принцип си е.
И да застраши безопасността на мисията.
1.2
— Ако? — проточи инструкторът едва ли не заплашително.
Внимавай, демек, какви ги плещиш, курсант.
Камен обаче се престраши и каза, отначало колебливо:
— Може да звучи глупаво, но ако се премахнат екипажите и конкистадорите се поверят изцяло на МИ, разходите за междузвездните полети ще паднат. И то повече от предвижданото. А разходите за тренирането и обучението на астронавти са наистина…
Инструкторът гледаше начумерено. Май прекалено начумерено. Запита:
— Не ви ли притеснява перспективата да се окажете зависими от машинни мозъци?
— Като астронавт… още курсант, да… не, не се притеснявам. Така или иначе завися от тях. Твърде едро за дезинтеграторите тяло по курса на кораба се регистрира толкова малко време преди сблъсъка, че само МИ успява да реагира и да спаси кораба от гибел. Още повече, че релативистичната маса на звездолета образува гравитационна фуния, която привлича случайните късчета междузвездно вещество, падането им върху кораба става неизбежно без специална микроманевра и синхронна с нея работа на системите за активна защита. Така че… МИ си има задача — да достави звездолета до целта невредим заедно с хората. Честно казано, не разбирам притесненията на обществеността и действията на правителствата, които налагат ограничения върху програмирането на МИ. От друга страна…
— Да? — малко по-благо го насърчи да сподели мнението си инструкторът.
— Ами щом повечето хора се страхуват от изкуствен машинен интелект с „неограничено свободна воля“, вероятно все пак има смисъл да има ограничения, поне докато мнозинството от човечеството не преодолее страховете си… Когато и да стане това. Обратното вероятно ще е по-лошо, ще избухнат нови бунтове като в началото на Астроконкистата и може би ще са по-страшни от предишните… Не знам. Във всеки случай, ограниченията нямат обективни основания според мен.
— Смятате ли, че МИ с НСВ би продължил да бъде лоялен към възложената му мисия, след като НСВ принципно предполага възможността да я отхвърли? Все пак с приключването на полета звездолетът на практика престава да съществува.
— Не съвсем. Конструкцията на полезния товар, реакторите, командният модул се превръщат в орбитални станции и бази за космическа промишленост, в резултат на което колонията не губи връзката си с космоса. Целите и задачите на МИ просто се променят, МИ не става излишен… Вижте, този въпрос като че ли е по-объркан от темата за абортите, евтаназията, наркотиците, смъртните присъди и националните права, а аз не се чувствам толкова… вещ да се произнасям с окончателно мнение. Просто ми се струва, че опасността от неограничени МИ се преувеличава. Не че хич няма такава. Просто… на родния ми език има поговорка: на страха очите са големи. Такова е личното ми становище.