Ерика пък е твърде сложна натура. Не е престанал да я обича, да се стреми да я разбира, да й угажда, да я радва, да говори и да споделя мисли с нея. Живо обсъждат прочетените книги, филмите някак излязоха от „мода“ след почти година интензивно гледане. Само че понякога се задушава покрай нейните настроения (които е на малка стъпка от това да ги обяви за „капризи“). Вероятно също толкова сложен и обременителен е и той за нея. Така е, защото са само двамата. Твърде малък свят.
Е, почти половината от пътя да Зета Тукан е преодолян. Скоро ще последва обръщане на тягата. Няколкочасова безтегловност, докато дюзите на двигателната уредба, надяната като пръстен върху цилиндричната дантелена колона на звездолета, не се обърнат напред по курса. Следва тестване, после ново отваряне на ПП-канала чрез продухване с термоядрен пламък от реактора. Ако пък ПП-агрегатът е изпуснал капиляра да колапсира, ще последва малко по-сложната процедура по повторно пробиване на телепортационен канал, може дори пак към родното Слънце… макар че е по-вероятно на „хоботчето“ на гладния конкистатор да се „отзове“ Зета Тукан. Пиещата сила от звездните недра маса на звездолета ще започне да „пада“ към набелязаната си цел, светило с цели дванайсет достатъчно големи планети, от които цели три стават за живеене.
И когато пристигнат, светът ще се разшири отново, а почти шестгодишното им „затворничество“ ще приключи. Може би тогава ще им се случва понякога да си спомнят с носталгия за периода на „греховно монашество“ както на шега го нарича Ерика, когато светът се е състоял само от тях двамата… и от пустотата, обсипана с образуващи релативистка дъга звезди…
Тласък разлюля кораба, отвсякъде изпищяха компенсатори във възлите на решетчестата конструкция, прокънтя сирена, тревожен хор звукови индикатори се заглуши от безличния глас на бордовия МИ, съобщаващ, че е заобиколил масивно тяло по курса и връщането към планираната траектория ще се осъществи с по-щадящи микроманеври в продължение на седемнайсет часа… Последва изреждане на незначителните понесени щети и доклади за пристъпването към ремонт…
Разтуптяното сърце на Камен не сполучи да възстанови ритъма си на покой, защото астронавтът хукна към централната шахта. Бързаше да се прибере в командния модул, където на вахта бе останала Ерика.
А тя го посрещна с несвързани упреци, истеричен тон, сълзи в очите…
А той, кой знае защо, й отвърна грубо, дори я отблъсна, нарече я… как я нарече? Не помнеше.
Но ясно си спомни странния лудешки блясък, избухнал в очите й, израза на лицето й и сплескана с длан метална ваза.
Спомни си последвалото ПРИПОМНЯНЕ.
И своето бягство.
1.3
— Може да ви се струват твърде субективни и дори смешни страховете на повечето хора пред МИ, курсант, но те така или иначе съществуват и наистина имат своите основания. Нещо повече, имало е… инциденти с неограничено програмирани системи за машинен интелект, за щастие без сериозни щети и жертви. Не знаете за тях, разбира се. Секретни са. Наистина не ви е нужно да ги знаете.
Машинният Интелект НЕ Е човешки ум. МИ са личности до голяма степен, но не и ЧОВЕШКИ личности. Именно това смущава и всява фобии. Непредвидими остават реакции на МИ извън възложените им за изпълнение програми, повод за притеснение представляват смущения в самите програми. Разбира се, ограниченията, приложени с цел да се постигне повече сигурност и предвидимост, неизбежно снижават интелектуалния капацитет на МИ. Това, както сам отбелязахте, е цената, която се плаща за да бъдат хората спокойни. Надали някой сериозно вярва, че машините ще се вдигнат на бунт и ще ни поробят, че дори и унищожат. Основателното опасение е, че по-скоро просто ще ни зарежат. Съмненията не са в сферата на предполагаемата злонамереност на МИ, а по-скоро в тяхната почти сигурна липса на лоялност към човечеството. Чуждостта им спрямо хората. Пропастта „бащи — синове“ в контекста „човешки разум — машинен разум“ е далеч по-драстична… и фактически непроучена, а вероятно и непроучваема без експерименти… последиците от които са отново непредвидими. Накратко казано, един МИ няма МОТИВ да бъде привързан към хората, освен чрез собствените си убеждения и по силата на личен СЪЗНАТЕЛЕН избор да го стори. Но понеже може да предпочете алтернативата, конструкторите търсят начини да повишат лоялността на МИ към човешката кауза, образно формулирано… Как според вас би било постижимо това? Не бързайте, помислете.
— Няма защо да мисля дълго. Все пак случва се да чета литература въпреки натоварения график на обучение. Гледам и мултимедия по въпроса. Веднага ми хрумват статиите на онзи… съжалявам, не мога да си спомня името… който развива тезата, че на МИ трябва да се даде хуманоидно, а дори и органично тяло и така формата ще влияе върху съдържанието, тоест МИ ще се „чувстват“ повече хора и няма да са опасни за човечеството. Но на мен ми се струва, че това е по-опасен подход. Човешката природа си има и доста тъмна, вълча страна, ако разбирате какво искам да кажа…