— Значи… Ерика е създадена така… че аз да я харесам?
— И тя — да хареса вас. Но не си мислете, че ще одобрява всичко каквото правите. Разумът й притежава НСВ. Именно на това разчитаме. А и то ни оставя вратичка — ако се откажете от такава мисия, ще преориентираме Ерика към друг астронавт… или ще я дезактивираме.
Последната дума се оформи в ума на Камен като изписана с грозни геометрични букви. Той заекна:
— Ще я… ще я убиете!
Внимателният поглед насреща не потрепна. Инструкторът кимна:
— Уви. Тя може да не е човешко същество, но наистина дезактивацията ще е твърде близък до убийството процес. Не бихме искали да прибегнем до такъв изход. Но той е най-вероятен. Ерика може да развие емоционална дефибрилация при раздяла с вас, затова ще е по… по-милосърдно да прекратим съществуването й.
Дълга пауза.
— Помислете хубаво, курсант. И елате утре с решението си.
2.3
„Няма да мога да я убия“ — призна си Камен.
„Не искам да я убивам…“
Но какво ще ме спре да не произнеса стихотворението, ако Ерика вече съвсем зле? Ако тръгне да ме души?…
А има основания да го направи. Посегнах й. Замахнах. Не я ударих, но на косъм беше… Майчице…
Той понечи да хвърли пръта, но вместо това приклекна и го остави на пода. Помисли, вдигна го и го прибра в близката ниша. Не е хубаво да има незакрепени предмети на борда…
Избърса очите си. И тръгна между стелажите към същинските коридори около централната шахта по оста на конкистадора.
Предпазливо предпочете да не ползва асансьорните кабини, способни да се плъзгат по стената на звездолетната ос, а се закатери по аварийните стълби. Под мрежестите стъпала прозираше плетеницата ребра на конструкцията — далеч „надолу“ и също толкова високо „нагоре“. Преди време (сякаш геоложки ери назад!) Пол Симоне, старшият на групата им в първите курсове на Астрошколата, обичаше да се шегува, че конкистадорите са френско изобретение, понеже са творческо развитие на парижката Айфелова кула. Камен крачеше по извитите стълбички нагоре и нагоре, улисан в спомени. Спомените за Земята, за подготвителните лагери, после отлитането в Астрошколата. Тренировките, изпитите.
Идването на Ерика.
От всички жени с къси — (астронавтска прическа) — коси Ерика изглеждаше най-грациозно.
Не помнеше как се сближиха. Смътно се сещаше и за първата целувка — май си я открадна, докато й помагаше да свали шлема след тренирането на аварийно кацане и оцеляване в криогенния ад на ледените клисури на Европа.
Колко нелепо — хубавите първи моменти от една връзка бледнеят в паметта, също както и свадите — сякаш са едно и също! Глупаво, ах, колко глупаво. Нечестно.
Заболяха го прасците, спря да си почине. Все пак и псевдогравитацията, причинена от постоянното ускоряване на звездолета, беше двайсет и пет процента над стандартната земна — само и само да се скъси времето на полета. Скъсяваше се предимно бордовото време, независимите часовници няма как да отчетат по-малко от двайсет и три години и четири-пет месеца. Поне докато някой не изобрети как да се лети по-бързо от светлината. Или конструира такива телепортали, които да не разрушават екзотермично всяка структура с информационно съдържание…
Камен се плесна по челото и с мъка се сдържа да не заблъска главата си с юмрук. Времепортал му трябваше сега, не телепортал! Да се върне назад в онази минута, в която отвърна грубо на разстроената си любима, а когато тя повиши глас, той замахна, за да спре, както му се стори уместно за мига, истеричния й изблик…
Никога няма повече и да си помисля да я ударя — закле се отчаяно. Не защото може да ми сплеска главата в отговор. А защото е гадно, гадно, гадно да посегнеш срещу този, когото обичаш…
Само че се случва. Слаба е човешката природа. Сприхава.
Дано ми е обица на ухото. Никога повече да не се държа грубо с любовта. А ако го направя пак… ами да ми размаже черепа — пада ми се!…
Изкачването сякаш траеше безкрайно.
Осветлението в командния модул се различаваше — бе по-жълтеникаво, имитация на слънчевия спектър. Камен не се криеше, но гледаше да стъпва по-тихо. Успешно се добра до медицинския отсек.