— Приех я снощи — промълви Аби. — Тридесет и четири годишна, съпруг и две момичета близначки. Преди малко бяха тук… Стояха и гледаха без дори да я докоснат. Това ми се стори много странно… Изведнъж ми се прииска да им кажа: „Направете го! Това е последният ви шанс да докоснете мама! Защо не я погалите?“. Не го направиха, но след време сигурно ще съжаляват… — Поклати глава и разтърка клепачите си. — Доколкото разбрах, се е блъснала в колата на някакъв пияница, който карал в обратното платно… И знаеш ли какво ме кара да се ядосвам, Марк? Че шибаното копеле ще оживее! В момента цвили от болки горе, в ортопедията, но счупванията му са сравнително леки! — Аби отново изпусна въздуха от гърдите си и сякаш този акт механично прогони раздразнението й. — Господи, нали съм тук, за да спасявам живота на хората? А изведнъж се хващам, че искрено желая този проклет пияница да се беше размазал на асфалта! — Обърна гръб на леглото и тихо добави: — Мисля, че е крайно време да се махна оттук…
Марк протегна ръка и я погали по гърба. Жест, който изразяваше както притежание, така и желание да я успокои.
— Ще те изпратя — рече той.
Излязоха от реанимацията и се насочиха към асансьорите. В мига, в който вратите се затвориха, Аби се отпусна в прегръдката на топлите му силни ръце. Само в тази прегръдка се чувстваше сигурна…
Преди една година дори не беше сънувала, че ще се чувства сигурна само в прегръдката на Марк Ходъл. Аби практикуваше във вътрешното отделение, а той беше гръден хирург на договор, плътно ангажиран в един от екипите за сърдечна трансплантация в „Бейсайд“. Запознаха се в операционната, по време на тежка битка за живота на едно 10-годишно момче, от гърдите на което стърчеше дълга стрела. Нещастието беше станало в резултат на кавга с приятели, а причината за него — неподходящ подарък за рождения ден… Когато Аби влезе в операционната, Марк вече беше облякъл хирургическите доспехи, а лицето му беше скрито зад стерилната маска. Това беше първото й асистиране в операционната и тя сериозно се притесняваше, още повече, че щеше да работи в екипа на известния доктор Ходъл… Срамежливо се приближи до масата и хвърли бегъл поглед към мъжа срещу себе си. Над маската се виждаше широко чело на интелектуалец, под което проблясваха най-красивите сини очи на света. Прями, проницателни, властни…
Оперираха добре и детето беше спасено.
Месец по-късно Марк я покани на среща, но тя отказа. После го стори още два пъти. Не защото не искаше да излезе с него, а защото беше убедена, че не бива да прави това.
Изтече още един месец, после той отново я покани. Този път изкушението надделя и тя прие.
Преди пет месеца и половина се нанесе в дома му в Кеймбридж. Отначало не й беше лесно, тъй като заклет 41-годишен ерген като Марк трудно променяше навиците си. Но сега, притисната в широките му гърди, тя не можеше да си представи живота без него…
— Бедното дете — съчувствено прошепна той и дъхът му отри тила й. — Гадна работа, а?
— Явно не ме бива за нея и понякога се питам какво, по дяволите, търся тук! — оплака се Аби.
— Работиш това, за което си мечтала — напомни й той. — Нали така казваше?
— Вече не си спомням дали изобщо съм мечтала за нещо — въздъхна тя. — Постоянно ми се губи…
— Не беше ли нещо, свързано със спасяването на живот?
— Точно така. Но чу какво казах преди малко, нали? Пожелах смъртта на онзи пияница от другата кола! — Главата й се поклати в знак на отвращение.
— Сега преживяваш най-тежкото — съчувствено я погледна Марк. — След два дни приключваш с практиката в травматологията и просто трябва да ги изтърпиш!…
— Много важно — тръсна глава тя. — Нали след това ме прехвърлят в „Гръдна хирургия“?
— В сравнение с травматологията, там е истински курорт — увери я той. — Издържиш ли сега, ще се справиш с всичко…
Тя се притисна в него и игриво вдигна глава.
— Ще престанеш ли да ме уважаваш, ако се прехвърля в психиатрията?
— Абсолютно! Няма да те погледна!
— Божичко, отвратителен си!