Той се засмя и я целуна по темето.
— Вероятно много хора мислят така, но само ти имаш право да го кажеш на глас!
Напуснаха кабината и се насочиха към изхода. Според календара би трябвало да се намират в началото на есента, но Бостън се задъхваше от необичайната септемврийска жега. Докато крачеха към паркинга, Аби усети как я напускат и последните остатъци от сили. Краката й започнаха да се влачат по асфалта, едва се добра до колата си. Ето в какво се превръщаме, уморено помисли тя. Ето докъде ни докарва желанието да станем хирурзи… Блъскаме денонощно, на края на силите си, а животът неусетно изтича между пръстите ни… Същевременно си даваше сметка, че този процес е абсолютно задължителен за всеки, който действително иска да стане хирург. Марк беше преминал през него, тя също щеше да се справи…
Той я привлече към себе си и отново я целуна.
— Сигурна ли си, че ще можеш да шофираш?
— Ще карам на автопилот — бледо се усмихна тя.
— Най-късно след един час ще се прибера и аз — рече той. — Да взема ли малко пица?
— За мен не — прозя се тя и бавно седна зад кормилото.
— Няма ли да вечеряш?
Тя завъртя стартерния ключ и уморено въздъхна:
— В момента мога да мисля единствено за леглото…
Трета глава
През нощта Нина Бос разбра, че ще умре. Усещането беше странно — като нежен шепот, докосващ лицето й с приказни криле. Не се изплаши и запази спокойствие. Вече седмици наред пред леглото й се сменяха три частни сестри, тъй като доктор Мориси ежедневно увеличаваше дозата фуроземид, която инжектираха в тялото й. А и защо да се плаши? Беше имала щастлив живот, беше имала любов, радост и красота. За четиридесет и шест години на този свят беше виждала как слънцето изгрява зад храмовете на Карнак, беше се лутала сред здрачните руини на Делфи, беше се катерила по стръмните хребети на Непал. Беше опознала онзи душевен мир, който идва само когато човек знае своето място на божия свят. Съжаляваше само за две неща. Едното от тях беше, че не успя да изпита радостта на майчинството.
А другото — че Виктор ще бъде сам.
Мъжът й остана край леглото през цялата нощ. Държеше ръката й, докато преминат ужасната кашлица и задуха, не си отиваше дори когато сменяха кислородните бутилки край леглото, присъстваше и на прегледите на доктор Мориси. Дори в съня си усещаше неговото присъствие. Малко преди разсъмване, заплетена в разпокъсаните си сънища, тя смътно долови думите му: „Толкова е млада! Ужасно млада! Нима нищо не може да се направи? Съвсем нищо?!“.
Такъв си беше Виктор. Никога не беше в състояние да приеме неизбежното.
Но Нина го приемаше.
Отвори очи и видя, че нощта най-сетне беше отминала. През прозореца на спалнята нахлуваха веселите лъчи на утринното слънце. Отвъд него се разкриваше любимата панорама на Роуд Айлънд Саунд. Преди болестта, когато кардиомиопатията все още не беше изсмукала силите й, Нина имаше навика да става на разсъмване и да посреща изгрева на терасата. Правеше това дори когато Саунд беше потънал в гъста мъгла и водата проблясваше сред нея като неясно сребърно петънце. Обичаше да посреща настъпващия ден, да усеща как въртенето на земята я приближава към него. Също като днес…
Посрещала съм безброй изгреви, помисли си тя. Благодаря ти, Боже, за всеки един от тях…
— Добро утро, скъпа — прошепна Виктор.
Нина извърна очи към усмихнатото лице на мъжа си, надвесено над нея. Някои хора виждаха в това лице единствено авторитета на властта, други — гениалност, а дори и безскрупулност. Но тази сутрин Нина виждаше в него единствено обич. Обич и загриженост…
Ръката й потърси неговата. Той я взе и я притисна към устните си.
— Трябва да поспиш, Виктор — прошепна тя.
— Не съм уморен.
— Виждам, че си…
— Не, не съм — отново целуна ръката й той. Устните му бяха топли и сякаш опариха студената й кожа.
Размениха си продължителни погледи. Кислородът тихо съскаше в тънките тръбички, които влизаха в ноздрите й. През отворения прозорец нахлуваха звуците на океанския прибой.
Тя затвори очи.
— Помниш ли когато… — Гласът й заглъхна, трябваше й време да си поеме дъх.
— Какво да помня? — нежно стисна ръката й той.
— Когато… Когато си счупих крака…
Това беше станало в Гщаад, през седмицата, в която се запознаха. По-късно той призна, че е забелязал стремителното й спускане по черната двойна гърбица на планината и веднага решил да я последва. Вървял подире й дълго време, качвал се на лифта зад гърба й, после отново се спускал заедно с нея… Това се беше случило преди двадесет и пет години.