От тогава насам не бяха се разделяли дори за един ден.
— Знаех… — прошепна тя. — В онази болница, в която ти стоеше до леглото ми…
— Какво си знаела, скъпа?
— Че си единственият мъж за мен… — Тя отвори очи и отново се усмихна. После видя самотната сълза, която се търкаляше по бузата му. О, не! Виктор не може да плаче! Никога не беше виждала сълзи в очите му. Нито веднъж за тези двадесет и пет години заедно… Винаги беше вярвала, че той е силният, той е човекът, който не се спира пред нищо… Едва сега, заковала поглед в лицето му, Нина разбра колко дълбоко се е заблуждавала. — Виктор — прошепна тя и стисна дланта му между ръцете си. — Не бива да се страхуваш, Виктор…
Той избърса сълзата от лицето си с рязко, почти гневно движение.
— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо! Няма да те загубя!
— Никога не можеш да ме загубиш — бледо се усмихна тя.
— Не, това не е достатъчно! Искам те тук, на тази земя! С мен… С мен, разбираш ли?!
— Виктор… Ако има нещо, в което съм сигурна… — Замълча да си поеме дъх, после тихо добави: — То е само едно… Дните ни на тази земя са… само малка част от нашето съществувание…
Усети как тялото му се стяга от нетърпение. Миг по-късно скочи на крака и се изправи пред отворения прозорец. Топлината на ръката му изчезна, на нейно място върху кожата й се появи познатия хлад.
— Аз ще поема грижата за всичко, Нина — тихо промълви той.
— В живота има неща, които… които не можем да променим…
— Вече съм взел мерки…
— Но, Виктор…
Той се извърна към нея. Широките му рамене изведнъж затулиха светлината на утрото.
— Всичко ще бъде наред, скъпа — тихо, но настоятелно прошепна той. — Не искам да се тревожиш за нищо!
Вечерта беше прекрасна. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Ледът тихо звънеше във високите чаши, топлият въздух бе наситен с аромата на скъпи парфюми, дамите бяха красиви и елегантни. Изправена сред безупречно поддържаната градина на доктор Бил Арчър, Аби имаше чувството, че в този въздух има нещо магическо. В основата на елегантната тераса цъфтяха красиви климатиси и рози, а останалите лехи приличаха на небрежно разхвърляни върху моравата цветни петна. Тази градина беше гордостта на Мерили Арчър, чийто звучен контраалт сипеше наименованията на различните растения. Мерили беше в центъра на вниманието на малката групичка лекарски съпруги, която бе тръгнала на разходка из градината.
Изправен на верандата с чаша в ръка, Арчър се разсмя:
— Мерили знае повече наименования на проклетия латински дори от мен!
— В колежа се мъчих с него цели три години — подхвърли Марк. — Но помня само това, което научих в медицинския факултет…
Групичката на мъжете се беше събрала около тухленото барбекю. В нея влизаха Арчър, Марк и Генерала, плюс двама практикант хирурзи. Аби беше единствената жена сред тях и се чувстваше доста неудобно. Така и не беше успяла да свикне с подобни ситуации. Да бъде сама в компанията на няколко мъже винаги й се струваше неестествено. Разбира се, по време на работа забравяше за това, но притеснението я обземаше в момента, в който оглеждаше залата и установяваше, че е изцяло в мъжка компания…
Разбира се, на днешното парти в дома на Арчър имаше цял куп жени. Но те сякаш бяха планети с отделна орбита, които автоматически се отблъскваха от орбитата на съпрузите си… Изправена сред мъжете, Аби от време на време беше в състояние да долови откъслечни фрази от разговора, който поддържаха съпругите… Обсъждаха се качествата на дамаските рози, впечатленията от последното посещение в Париж, свързани най-вече с френската кухня… Чувстваше се някак раздвоена между тези две орбити, но едновременно с това съзнаваше, че не принадлежи към никоя от тях.
Марк беше този, който окончателно я привлече към орбитата на мъжете. Той беше близък приятел с Бил Арчър, гръден хирург като самия него. Именно Арчър, който беше шеф на екипа по сърдечни трансплантации, го беше поканил на работа в „Бейсайд“ преди малко повече от седем години. И двамата се разбираха отлично, вероятно защото бяха еднакво упорити и атлетични, а състезателният им дух си личеше от километри. В операционната работеха като отлично смазана машина, но извън стените на болницата се състезаваха във всичко. Приятелското съперничество беше навсякъде — от заснежените писти на Върмонт до водите на залива Масачузетс. И двамата бяха собственици на моторни яхти клас Д-35, които ги чакаха на пристана в Марбълхед. Резултатът от тазгодишните гонки беше шест на пет в полза на Арчър, чиято лодка „Ред ай“ се оказа с едни гърди пред „Гими Шелтър“ на Марк. Но следващия уикенд предстоеше поредното състезание и Марк беше уверен, че резултатът ще бъде изравнен. Вече си беше осигурил и екипаж — практикантът втора година Роб Лесинг…