„Защо мъжете са толкова запалени по тези лодки?“, чудеше се Аби. Разговорите им на тази тема бяха изпълнени с технически термини и се водеха разпалено, сякаш участниците в тях бяха инжектирани с висока доза тестостерон. В групата доминираха мъже с посивели коси — Арчър с буйната си грива в стоманен цвят, Колин Уетиг с вече доста оредялата си коса, Марк, който на четиридесет и една, все още не беше побелял, но с доста посребрени бакенбарди.
Разговорът се въртеше около палубната поддръжка, различните форми на кила и безумно високата цена на спинацерите2. Аби престана да слуша и вероятно това я накара да забележи новопристигналата двойка — доктор Арън Ливай и съпругата му Илейн. Главен кардиолог на екипа по трансплантации, Арън беше болезнено свенлив и затворен човек. Вече беше успял да се отдели от останалите и стоеше в края на тревната площ. Раменете му бяха приведени, в ръката му се поклащаше коктейл във висока чаша. Илейн въртеше глава и очевидно си търсеше компания.
Аби усети, че сега е моментът да избяга от безкрайните разговори на тема яхти. Отдръпна се от Марк и бавно тръгна към противоположния край на градината.
— Радвам се да ви видя отново, госпожо Ливай…
Илейн се обърна към нея, на лицето й се появи широка усмивка.
— Вие бяхте Аби, нали?
— Да, Аби Диматео… Запознахме се на един пикник, организиран от практикантите в болницата…
— О, да, спомням си… Но в тази болница има толкова много практиканти, че ми е трудно да ги запомня всичките. Но вас ви помня…
— Как няма да ме помните? — засмя се Аби. — В цялата група стажант-хирурзи има едва три жени и аз съм едната от тях…
— Това все пак е голям напредък, защото едно време изобщо нямаше жени… Къде стажувате в момента?
— От утре съм в „Гръдна хирургия“.
— Значи ще работите с Арън.
— Ако имам късмет да ме поканят на някоя трансплантация — подхвърли Аби.
— Няма начин да не ви поканят — тръсна глава Илейн. — Напоследък екипът е толкова претоварен, че търси хора дори от „Масачузетс Дженерал“ и Арън е бесен! — Приведе се към Аби и поверително добави: — Преди време именно от тази болница му отказаха аспирантура, а сега търсят точно неговите услуги, представяте ли си?
— Според мен „Масачузетс Дженерал“ не превъзхожда с нищо „Бейсайд“, а просто лежи на старата си слава като една от университетските болници на Харвард — отвърна Аби. — Познавате Вивиан Чао, нали? Нашият старши практикант…
— Да, разбира се.
— Тя е завършила Харвардския медицински факултет сред първите десет по успех, което означава право на избор по отношение на практиката… И без никакво колебание избрала „Бейсайд“!
— Чу ли това, Арън? — обърна се към мъжа си Илейн.
— Какво да чуя? — с нежелание се извърна той.
— Вивиан Чао предпочела „Бейсайд“ пред „Масачузетс Дженерал“, а ти искаш да напускаш!
— Да напуска ли? — изненада се Аби, като не пропусна да отбележи недоволния поглед на Арън, отправен към съпругата му.
Настъпи неудобно мълчание, нарушено единствено от изблиците на смях в противоположния край на градината.
Най-сетне Арън прочисти гърлото си и поклати глава.
— Една идея, която обсъждам от известно време насам, нищо повече — рече той. — Понякога ми се иска да зарежа големия град и да се установя в провинцията… Всеки от нас мечтае за провинцията, но никога не отива там…
— На мен дори през ум не ми минава подобно нещо! — отсече Илейн.
— Аз съм израснала в провинцията — каза Аби. — Едно малко градче на име Белфаст, в щата Мейн. Изгарях от нетърпение да го напусна…
— Че как иначе? — доволно кимна Илейн. — Всички драскат със зъби и нокти за цивилизацията…
— Не беше чак толкова лошо — добави с усмивка Аби.
— Но вие не мислите да се върнете там, нали?
Аби се поколеба, после поклати глава.
— Родителите ми починаха, а двете ми сестри отдавна напуснаха щата… Нямам причини да се връщам там, а в същото време цял куп причини, при това важни за мен, ме задържат тук…