Обърна се със спринцовка в ръка. Иглата потъна в кожата на Аби и тя изкрещя от болка. Изпъна тялото си като струна, но не успя да се освободи. Направи опит да рита с крака, но те вече не я слушаха. Зрението й се замъгли, клепачите й отказаха да стоят отворени. Гласът й изчезна. Направи опит да извика, но от устата й се отрони само една едва доловима въздишка.
„Какво ми става?! Защо не мога да се движа?“
— Пренесете я оттатък! — заповяда Тарасоф. — Ако не я интубираме веднага, ще я изпуснем!
Мъжете я пренесоха в съседната стая и я положиха върху някаква маса. Светнаха операционни прожектори. Будна и в пълно съзнание, Аби не беше в състояние да помръдне. Но усещаше всичко — каишите, които стегнаха китките и глезените й, натискът на ръката на Тарасоф върху челото й, студеното острие на ларингоскопа, който потъна дълбоко в гърлото й и я задави. Викът на ужас проехтя само в главата й, от устата й не излетя никакъв звук. Усети как пластмасовата тръбичка се плъзга в гърлото й, минава покрай гласните струни и се забива в трахеята. Не можеше да се помръдне, не можеше дори да се бори за глътка кислород. Тръбичката бе залепена със скоч върху лицето й, другият край влезе в пластична торба. Тарасоф рязко я стисна и гърдите на Аби се повдигнаха в три резки, животоспасяващи вдишвания. После тръбичката изскочи от тръбата и влезе в нарезите на кислородния апарат. Машината започна да вкарва и изкарва въздух в дробовете й на равни интервали.
— Сега идете за хлапето! — заповяда Тарасов. — Не, само един… Другият ще ми асистира…
Единият от мъжете излезе, а вторият пристъпи към масата.
— Стегни й ремъците — заповяда докторът. — След минута-две действието на сукцинилхолина ще изчезне и тогава тя пак ще започне да се мята! Искам я напълно неподвижна, за да й сложа системата!
„Сукцинилхолин! Лекарството, което беше убило Арън! Което го беше лишило от възможността не само да се бори, но дори и да диша!“
Действието му действително започна да отслабва. Аби усети как гръдните й мускули започват да се стягат, протестирайки срещу грубата инвазия на тръбата. После клепачите й се повдигнаха, очите й се заковаха в мъжа, надвесен над масата. Стиснал в ръка голяма ножица, той режеше дрехите й. Гърдите й изскочиха навън, после се разголи и корема. В очите на мъжа се появи неподправен интерес.
Тарасоф вкара иглата на системата във вената й и вдигна глава. Погледът му срещна очите на Аби и бързо отгатна въпроса в тях.
— Един здрав черен дроб винаги е добре дошъл — промърмори той. — Един джентълмен от Кънектикът вече цяла година чака донор… — Ръцете му сръчно окачиха торбичката с разтвор на стойката над главата й. — Беше много доволен, когато му съобщихме, че най-сетне сме открили подходящ орган…
„Кръвта, която ми взеха в операционната, изведнъж се сети тя. Използвали са я за проверка на тъканната съвместимост!“
Тарасоф продължаваше работата си. Свърза още една торбичка със системата, после се зае да пълни спринцовки с различни лекарства. Тя безмълвно го наблюдаваше, а кислородният апарат продължаваше да вкарва въздух в дробовете й. Мускулните й функции започваха да се възстановяват. Беше в състояние да мърда пръсти и да свива рамене. Капчица пот се плъзна по слепоочието й. Беше плод на усилията й да се раздвижи, да възстанови контрола върху тялото си. Стенният часовник насреща показваше единадесет и четвърт.
Тарасоф приключи със спринцовките и отмести табличката встрани. Вратата се отвори, главата му се завъртя към нея.
— Момчето избяга — обясни на някого той. — Докато го открият, ще ожънем този черен дроб…
Към масата се насочиха тежки стъпки, едно лице се надвеси над нея.
Познато до болка лице. Толкова пъти го беше наблюдавала през операционната маса. Толкова пъти беше виждала как тези очи й се усмихват над хирургическата маска. Сега обаче не се усмихваха.
„Не!“, проплака тя. Но от устата й не излезе звук, само въздухът прошумоля в тръбичката, която стърчеше от нея.
Над нея се беше надвесил Марк.
Двадесет и пета глава
Григорий знаеше, че момчето може да напусне кърмовата част само през синята врата, но тя беше заключена. Значи е тръгнало нагоре по спираловидната стълба, рече си той.
Надникна нагоре, но не видя нищо. Въздъхна и започна да се изкачва. Стъпалата от стоманена ламарина се огъваха под тежестта на тялото му. Ръката му още пулсираше от зъбите на това хлапе. Малко, гадно копеленце! Още от самото начало им създаваше само неприятности!