Някой почука на прозорчето и Кацка вдигна глава. Вивиан Чао му правеше знаци да излезе. Той се подчини.
— Момчето не може да стои тук цяла нощ — рече с въздишка тя. — Пречи на процедурите, а освен това не ми се вижда особено чисто…
— Започва да пищи като лудо в момента, в който някой направи опит да го отстрани — унило промърмори Кацка.
— Не можеш ли да поговориш с него?
— Не знам нито дума на руски — поклати глава детективът. — А ти?
— Все още чакаме преводачката — въздъхна Вивиан. — Но защо не опиташ с мъжка сила? Просто го хвани и го изнеси навън!
— Нека му дадем още малко време — поклати глава Кацка и се обърна към прозорчето.
Кошмарът продължаваше да е пред очите му. Кошмар, който нямаше да забрави до края на живота си. Аби лежи на операционната маса с отворен корем, червата й мътно проблясват под светлината на прожекторите… Момчето е залепило устни до бузата й и отчаяно ридае… На пода са проснати две окървавени тела. Ходъл е мъртъв, а кръвта на Тарасоф блика като фонтан, но той все още дава признаци на живот… По-късно хирургът беше закаран в болницата на затвора, а членовете на екипажа арестувани.
Следствието едва започваше, предстояха още арести. Агентите на ФБР бяха поели разследването на „Компания Сагаев“, но от предварителните показания на моряците стана ясно, че операцията за покупко-продажба на органи е с далеч по-големи мащаби, отколкото беше допускал Кацка.
Примигна, тръсна глава и се върна в настоящето. Отвъд малкото прозорче лежеше Аби с бинтован корем. Гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха. Сърдечната й дейност беше стабилна, показанията на монитора потвърждаваха това. Той все пак му хвърли едно око. Споменът за онзи ужасен миг на кораба беше запечатан дълбоко в съзнанието му. В един момент сърцето на Аби се впусна в луд галоп, мониторът започна да издава тревожни сигнали. А той беше сам. Хеликоптерът с Вивиан и доктор Уетиг се намираше на километри разстояние, някъде близо до брега. Чувството, което го обзе, беше ужасно. Беше сигурен, че ще я загуби… Докосна стъклото и примигна, за да прогони влагата от клепачите си…
— Тя ще се оправи, Кацка — тихо промълви зад гърба му Вивиан. — Двамата с Генерала свършихме добра работа…
Кацка преглътна, кимна с глава и отново влезе при болната.
Момчето вдигна глава да го погледне. И неговите очи бяха мокри.
— А-б-и-и… — разчленено прошепна то.
— Да, синко — усмихна се Кацка. — Така се казва…
Едновременно извърнаха очи към леглото. Тишината се нарушаваше единствено от равномерните сигнали на монитора. Стояха на стража пред леглото на тази жена, която никой от двамата не познаваше отблизо, но която и двамата дълбоко обичаха…
Най-сетне Кацка въздъхна и протегна ръка.
— Ела, синко… Имаш нужда от малко сън, тя също…
Момчето се поколеба. Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Кацка. После бавно хвана протегнатата ръка.
Насочиха се към изхода на реанимацията един до друг. Пластмасовите подметки на момчето скърцаха по линолеума. Скърцането изведнъж престана.
— Какво има? — обърна се Кацка.
Момчето се беше спряло пред един от параваните. Кацка се приближи и също надникна през прозорчето.
На стола до леглото се беше отпуснал мъж с посребрени коси, раменете му потръпваха от беззвучни ридания. „Някои неща не могат да бъдат купени дори от човек като Виктор Вос, рече си Кацка. А сега той губи всичко — както жена си, така и свободата си…“ Лицето на жената върху леглото беше бледо и изящно, като на порцеланова статуетка. Очите под полуспуснатите клепачи бяха безизразни и просто чакаха смъртта.
Момчето притисна нос към стъклото.
В същия момент в очите на болната блеснаха някакви последни искрици живот. Спряха се върху слабичкото личице зад стъклото, устните помръднаха в нещо като усмивка. После клепачите се затвориха…
— Да вървим — прошепна Кацка.
Момчето вдигна очи да го погледне, после поклати глава и тръгна обратно.
Кацка изведнъж усети как умората парализира цялото му тяло. Погледна към сгърчената фигура на Виктор Вос зад стъклото, после премести очи върху жената, чиято душа отлиташе… „Колко малко е времето ни на тази земя, рече си с въздишка той. Колко бързо идва мигът на раздялата с любимите ни хора…“