Момичето се подчини. В спринцовката имаше морфинов сулфат, който щеше да потисне болките, без пациентката да заспи. Мери престана да стене, а мониторът над главата й показваше стабилна сърдечна дейност.
— Някакви следоперативни изисквания, доктор Уетиг? — попита сестрата.
В стаята се възцари тишина. Аби хвърли поглед към Генерала, който тръсна глава и каза:
— Тук командва доктор Диматео…
После се обърна и излезе.
Сестрите учудено се спогледаха. Доктор Уетиг винаги записваше лично следоперативните си инструкции. Това беше нов израз на доверие към Аби…
Тя пристъпи към болничния картон на бюрото и започна да пише:
„Оперирана в зала №5, Източен блок, от екип на гръдна хирургия.
ДИАГНОЗА: Белодробна биопсия на множествени съмнителни образувания по органната повърхност.
СЪСТОЯНИЕ: Стабилизирано.“
Пишеше с равен и четлив почерк. Хранителен режим, медикаменти, допустими движения. Стигнала до графата „Информация за пациента“, тя механично написа пълно затъмнение, после спря и се замисли. Очите й се извърнаха към Мери Алън, която лежеше, без да помръдва. Как ли се чувства човек на осемдесет и четири? Прояден от рака, с преброени дни, всеки един от които ще му носи непоносими болки? Не е ли по-хуманно такъв човек да има право на избор? Да му бъде предложена една по-бърза и по-малко мъчителна смърт?…
Интеркомът над главата й пропука.
— Доктор Диматео?
— Слушам…
— Преди десетина минути ви търсиха от Четири-Изток. Молят да се отбиете при тях…
— Неврохирургията? — вдигна вежди тя. — Казаха ли защо?
— Във връзка с пациентка на име Терио. Молят да поговорите със съпруга й…
— Карен Терио вече не е моя пациентка.
— Само ви предавам съобщението, докторе…
— Добре, благодаря.
Аби въздъхна и се изправи. Отби се за последен път при Мери Алън и хвърли едно око на контролния монитор. Пулсът беше леко ускорен, пациентката отново се размърда и започна да стене. Болките се завръщаха…
Потърси с поглед дежурната сестра, нареди й нови два милиграма морфин и напусна реанимацията.
ЕКГ-мониторът издаваше бавни, но стабилни сигнали.
— Сърцето й е страшно силно и отказва да се предаде — промърмори Джо Терио. — Тя също не се предава…
Беше седнал до леглото на съпругата си и държеше ръката й, заковал очи на назъбената зелена линия, която играе по екрана на осцилоскопа. Явно беше притеснен от апаратурата, която задръстваше стаята — маркучи, монитори, помпата на кислородния апарат. Притеснен и уплашен. Гледаше ЕКГ-монитора с напрегнато внимание, сякаш се надяваше да отгатне тайните на загадъчната кутия, а чрез нея — и всичко останало: защо е тук, до леглото на жената, която обичаше; защо сърцето й отказва да се предаде…
Часът беше три следобед. От момента, в който някакъв пиян шофьор се беше врязал челно в колата на Карен, бяха изминали шейсет и два часа. Тя беше на тридесет и четири години, ХИВ-негативна, без наличие на инфекции и злокачествени тумори в тялото. С наличие на доказана мозъчна смърт. Или, казано иначе, Карен Терио беше един жив супермаркет за здрави донорски органи. Сърце, бели дробове, бъбреци… Панкреас, черен дроб, кости, роговица, кожа… След една ужасна жътва на тази необичайна нива, може да бъде спасен живота на половин дузина хора, а още толкова биха получили значително подобрение в състоянието си…
Аби придърпа един стол и седна срещу мъжа. Тя беше единственият лекар, който можеше да отдели достатъчно време за разговор с Джо, плюс сестрата, която я беше повикала. Двете трябваше да го убедят да подпише съответните документи, защото само по този начин жената можеше да се пресели в отвъдното. Помълча известно време… Тялото на Карен беше проснато между тях. Гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха, точно двадесет пъти в минута…
— Прав сте, Джо — промълви Аби. — Сърцето й наистина е силно. То може да функционира още известно време, но не до безкрайност. Защото организмът знае какво се е случило и го разбира много добре…
— Как така го разбира? — вдигна глава Джо. Очите му бяха зачервени от плач и безсъние.
— Разбира, че мозъкът е мъртъв — поясни Аби. — И че няма причина сърцето да продължава да бие…
— Откъде знае това?
— Мозъкът ни е нужен не само за да мислим и чувстваме. Неговото присъствие стимулира и всички останали органи. Когато то изчезне, функцията на органите започва да се нарушава. Това се отнася най-вече за сърцето и белите дробове… — Махна към помпата на кислородния апарат и добави: — А в момента тази машина диша вместо Карен…