— Знам — въздъхна Джо и разтърка очи. — Знам…
Аби замълча. Мъжът срещу нея започна да се люлее на стола, стиснал главата си с две ръце. От устата му излитаха тихи звуци, наподобяващи стенания. Когато отново я погледна, в очите му имаше сълзи, а косата му стърчеше нагоре, странно разрошена.
— Всичко стана толкова бързо! — прошепна той и махна по посока на ЕКГ-монитора — единствената машина, която му доказваше, че Карен все още е жива.
— Само така изглежда — поклати глава Аби. — След определено време в органите настъпват патологични изменения, които ги правят неизползваеми… А от това никой не печели, Джо…
Той й хвърли отчаян поглед над тялото на жена си и глухо попита:
— Донесохте ли документите?
— Да, тук са — подаде му формулярите Аби.
Мъжът ги подписа, без да чете съдържанието им. Аби и дежурната сестра се подписаха като свидетели. Копия от тях щяха да отидат в личното досие на Карен Терио, в банката за трансплантация в Ню Ингланд и координационния център на „Бейсайд“. След това настъпваше времето на жътвата…
Части от тази жена щяха да живеят дълго след като тялото й бъде погребано. Сърцето, което е тупкало в гърдите й като петгодишно момиченце, като 20-годишна младоженка и 21-годишна родилка, щеше да бие в гърдите на напълно непознат човек. Толкоз по въпроса с безсмъртието…
Всичко това едва ли носеше някаква утеха на Джоузеф Терио, който мълчаливо остана на пост край живия труп на жена си…
Откри Вивиан Чао в съблекалнята, която се намираше непосредствено до операционните зали. Току-що беше приключила тежка 4-часова операция, но по хирургическия й комбинезон нямаше дори капчица пот.
— Получихме разрешение за жътвата — каза Аби.
— Документите разписани ли са?
— Да.
— Много добре — кимна дребничката китайка. — Незабавно ще наредя да започнат лимфоцитните проби. — Вече беше успяла да свали работните си дрехи и остана само по сутиен и пликчета. Тялото й беше изключително слабо, а костите се очертаваха така, сякаш бяха учебник по анатомия. „Мъжкото момиче“ очевидно е оценявано според умствените, а не физическите си качества, неволно си помисли Аби.
— Как са жизнените й функции? — попита Вивиан.
— Засега стабилни…
— Трябва да повишим кръвното, за да се оросяват бъбреците… Не всеки ден ни изпадат чифт здрави АБ-позитивни бъбреци, нали? — Вивиан навлече панталони от груб ленен плат и натика блузката си под колана. Движенията й бяха точни и елегантни.
— Ще участваш ли в жътвата? — попита Аби.
— Само в случай, че моят пациент получи сърцето… Жътвата е по-лесната част от работата. Интересното идва чак когато се заловим с монтажа… — Вивиан затръшна вратичката на гардеробчето си и щракна катинара: — Имаш ли няколко свободни минути? Искам да те запозная с Джош…
— Джош?
— Пациентът ми… Лежи в отделението на учебната програма…
Излязоха от съблекалнята и се насочиха към асансьорите в дъното на коридора. Вивиан компенсираше ограниченията на малките си крака с големи, енергични крачки.
— Човек не може да прецени доколко успешна е една сърдечна трансплантация, ако не е запознат със състоянието на пациента преди и след операцията — каза тя. — По тази причина ще ти покажа Джош сега, за да ти бъде по-лесно после…
— Какво искаш да кажеш?
— Твоята пациентка има сърце, но няма мозък. А моето момче има мозък, но практически няма сърце… — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани: — Нещата придобиват смисъл в момента, в който се отърсиш от трагичното…
Влязоха в кабината и потънаха в мълчание.
„Разбира се, че има смисъл, рече си Аби. И Вивиан вижда този смисъл много добре. Аз обаче все още не мога да се освободя от спомена за двете момиченца, които стоят пред леглото на майка си и се страхуват да я докоснат…“
Вивиан влезе първа в отделението.
Джошуа О’Дей спеше на легло №4.
— Напоследък спи почти непрекъснато — прошепна дежурната сестра — блондинка с мили черти, която, според служебната карта на ревера, се казваше Хана Лав…
— На какво се дължи това? — попита Вивиан. — Може би на смяната на лекарствата?
— Според мен е депресия — въздъхна момичето и поклати глава. — Аз съм негова сестра седмици наред, още от момента на постъпването му. Страхотно хлапе! Наистина умно и добро! Но напоследък или спи, или мълчаливо си наблюдава трофеите… — Русата глава на Хана кимна към нощното шкафче, на което лежаха различни медали и ленти, грижливо подредени. Върху една от лентите с едри букви беше изписано името на спечеленото състезание — Пайнууд Дарби на скаутите „Къб“. Аби отлично познаваше това състезание, тъй като брат й беше член на къб-скаутите.