— Всички са добри момчета — рече чичо Миша. — Отлични момчета!
Яков огледа събратята си. Пьотр приличаше на горила с рунтавите си вежди и широки, приведени рамене. Ушите на Степан бяха много странни — малки и набръчкани, а мозъкът между тях беше с големината на орехче. Алексей усърдно смучеше палеца си.
А пък аз имам само една ръка, рече си Яков и сведе очи към чуканчето, което се подаваше от ризата му. Какво тогава ни е отличното? Но чичо Миша постоянно го повтаряше, а жената кимаше в знак на съгласие. Добри момчета, здрави момчета…
— Дори зъбите им са хубави — похвали се чичо Миша. — Няма счупено, няма гнило. Я вижте колко е висок Пьотр!
— Този ми се струва малко недохранен — обади се Григорий и махна с ръка по посока на Яков. — Какво се е случило с ръката му?
— Така си е по рождение.
— Последствие от радиацията?
— Всичко друго си му е наред. Просто се е родил с една ръка…
— Това не би трябвало да създава проблем — обади се Надя и стана на крака. — Време е да тръгваме…
— Защо бързате?
— Програмата ни е много натоварена.
— Но те трябва да си съберат дрехите…
— Агенцията ще им осигури нови дрехи, далеч по-хубави от тези…
— Значи всичко ще приключи още сега? Поне да се сбогуваме като хората…
В очите на жената се появи раздразнение.
— Сбогувайте се, но по-бързичко. В противен случай ще изпуснем останалите си срещи.
Чичо Миша погледна момчетата си. С тях не го свързваше нито кръвта, нито дори обичта. Отношенията им се определяха от взаимната зависимост. Стана и започна да ги прегръща едно по едно. Когато стигна до Яков, прегръдката му беше по-силна и по-продължителна. От него се излъчваше познатата миризма на лук и тютюн. Хубава миризма… Въпреки това момчето се сви, защото не обичаше да го докосват.
— Спомняйте си за вашия чичо — прошепна Миша. — Особено когато отидете в Америка и станете богати! Не забравяйте как съм се грижил за вас!
— Аз не искам да ходя в Америка — рече Яков.
— Това е за твое добро. За доброто на всички ви…
— Искам да остана при теб, чичо Миша…
— Трябва да заминеш.
— Защо?
— Защото аз реших така! — Чичо Миша сграбчи слабичките му раменца и здраво ги разтърси: — Аз реших така, ясно ли е?
Яков хвърли поглед към ухилените лица на останалите момчета. Очевидно всички бяха доволни от развоя на събитията. „Защо само аз имам съмнения?“, запита се той.
Жената го хвана за ръката и тръгна към изхода.
— Ще ги сваля в колата — рече тя. — А вие с Григорий ще оправите документите…
— Чичо! — извика Яков.
Но чичо Миша му беше обърнал гръб и гледаше през прозореца.
Надя изтика момчетата във входното антре, отвори вратата и ги поведе надолу по стълбите. Бяха на третия етаж. Пустото стълбище се огласи от възбудените детски гласове и тропот на груби обувки.
Стигнаха до партера и се насочиха към улицата. После Алексей изведнъж се закова на място.
— Чакайте, забравих Шушу!
Обърна се и хукна обратно.
— Върни се тук! — извика след него Надя. — Веднага!
— Не мога да го оставя! — извика през рамо Алексей.
— Веднага се връщай, чуваш ли?
Но момчето продължаваше да трополи нагоре. Надя се готвеше да хукне подире му, когато се обади Пьотр.
— Той няма да замине без Шушу…
— Кой, по дяволите, е Шушу?
— Плюшеното му кученце. Има го откакто се помни…
Надя вдигна глава към стълбището. В очите й се появи нещо, което Яков не успя да разбере.
Напрежение. Може би ужас.
Жената стоеше така, сякаш се колебаеше дали да последва Алексей, или да го остави на произвола на съдбата. Но минута по-късно, когато момчето се появи отново с парцаливото кученце в прегръдката си, тя се облегна на перилата с видимо облекчение.
— Взех си го! — щастливо се усмихна Алексей и притисна играчката до гърдите си.
— Добре — кимна жената и ги побутна към изхода. — Тогава да вървим…
Момчетата се натикаха на задната седалка. Беше тясно и Яков беше принуден да се притисне до коленете на Пьотр.
— Няма ли къде другаде да си сложиш кокалестия задник? — недоволно изръмжа по-голямото момче.
— Къде по-точно, може би на лицето ти?
Пьотр силно го блъсна, Яков му отговори със същото.
— Престанете! — заповяда от предната седалка Надя. — Дръжте се прилично!