— Решението не е мое — обади се най-сетне Марк. — Взето е от целия трансплантационен екип. От Арън Ливай, Бил Арчър… Чухме мнението дори на Джеръмая Пар…
— Президентът на болницата? — учуди се Аби. — Той пък какво общо има?
— Пар е загрижен за имиджа на болницата. А според всички статистики, именно амбулаторно болните пациенти имат по-голям шанс да оцелеят…
— Без незабавна трансплантация Джош О’Дей няма никакъв шанс!
— Знам, че това е трагедия — въздъхна Марк. — Но такъв е животът…
Аби замълча, смаяна от безразличието в гласа му.
Той протегна ръка да я докосне, но тя рязко се отдръпна.
— Би могъл да поговориш с тях… Би могъл да ги убедиш.
— Късно е — отвърна той. — Екипът вече взе своето решение…
— Но що за екип сте вие?! За богове ли се мислите?
Настъпи продължително мълчание, после Марк тихо промълви:
— Внимавай какво говориш, Аби!
— По отношение на вашия божествен екип?
— Това, което чу снощи у Арчър, беше сериозно. По-късно Бил сподели с мен, че от три години насам не е срещал по-подходящ човек от теб. Но трябва да ти кажа, че той е изключително внимателен по отношение на сътрудниците, които възнамерява да привлече… Защото ни трябват хора, които ще работят с нас, а не срещу нас…
— Дори когато мнението на тези хора е различно от вашето? — пожела да се осведоми Аби.
— Различното мнение е задължително — въздъхна Марк. — Всички ние имаме свои възгледи, но решенията вземаме заедно, а след това ги изпълняваме… Това е същността на работата в екип. — Той отново посегна към ръката й, която този път не се отдръпна, но и не отвърна на топлото стискане. — Хайде, стига, скъпа — прошепна той. — Един куп практиканти биха извършили убийство, за да им предложат аспирантура в трансплантационния екип на „Бейсайд“! А на теб ти я поднасят на тепсия! Нали точно това искаше?
— Разбира се, че го искам. Но едновременно с това изпитвам и страх… Странното е, че преди предложението на Арчър, изобщо не си давах сметка за този страх! — От устата й се откъсна тежка въздишка. — Мразя се за начина, по който винаги се стремя към максималното! Но нещо ме кара да искам повече. Нещо ме тика, разбираш ли? Първото ми изгарящо желание беше да вляза в колежа, после дойде мечтата за медицинския факултет. След нея се влюбих в хирургията, а сега — в тази аспирантура. Отидох твърде далеч от началото, когато мечтаех да бъда лекар и нищо повече…
— Но сега това не ти стига, нали?
— Не. Бих желала да съм доволна, но…
— Затова не проваляй нещата, Аби. Моля те! В името и на двамата!
— Говориш така, сякаш ти си този, който може да изгуби всичко!
— Аз съм този, който те предложи — въздъхна Марк. — Аз ги убедих, че ти си най-добрия възможен избор… — Извърна глава и прошепна: — И продължавам да мисля така…
Известно време лежаха мълчаливо, хванати за ръце. После той се надигна и погали бедрото й. Беше по-скоро опит за милувка.
Опит, който се оказа напълно сполучлив. Аби разтвори ръце и го прегърна.
Едновременното жужене на половин дузина джобни пейджъри бе последвано от кратко съобщение по болничната радиоуредба:
— Кардиологично отделение, по спешност! Кардиологията по спешност!
Аби се присъедини към неколцината практиканти, които хукнаха към стълбите. Когато стигна кардиологията, там вече гъмжеше от медицински персонал. Един кратък поглед й беше достатъчен, за да се увери, че тук има предостатъчно специалисти, които могат да се справят с положението и бавно се обърна да си върви.
После изведнъж забеляза, че тези хора се трупат около легло №4. Леглото на Джошуа О’Дей.
Светкавично се обърна и започна да си пробива път между скупчените бели престилки и зелени операционни комбинезони. В центъра между тях беше проснато тялото на Джош, безмилостно разголено под ярката, режеща очите светлина на лампите. Хана Лав му правеше изкуствено дишане, русата й коса падаше над очите при всяко натискане. Друга сестра трескаво ровеше в чекмеджетата на подвижната количка за лекарства, от които вадеше спринцовки и шишенца и ги подаваше на струпаните около нея медицински практиканти. Очите на Аби се насочиха към екрана на кардиомонитора.
Вентрикуларна фибрилация. Типична картина на умиращото сърце.
— Интубатор седем и половина! — извика нечий напрегнат глас.
Едва сега Аби забеляза Вивиан Чао, приклекнала до главата на момчето. В ръцете си държеше ларингоскоп.