Но сега, наблюдавайки прегледа на Карен Терио, Аби изведнъж потръпна от ужас пред ефикасността на тези магически ръце.
— Не реагира на болка — отбеляза Вивиан.
— Все още е рано — възрази Аби.
— Може би — кимна Вивиан, измъкна гуменото чукче от джоба на престилката си и започна да проверява рефлексите. — Този удар е истински късмет…
— Не виждам причини да го наричам така…
— Моят пациент в учебния сектор е АБ-позитивен и вече цяла година очаква ново сърце. Това тук е най-доброто, което се е появило до момента…
Аби погледна Карен Терио и отново си спомни за блузката на сини и бели райета. Какво ли си е мислила, когато е закопчавала тази блузка за последен път? Нищо особено, разбира се. Едва ли е мислила за смъртта, нито пък за болнично легло или апаратурата, която напомпва въздух в дробовете й.
— Искам да направя лимфоцитна съпоставка, за да съм напълно сигурна — добави Вивиан Чао. — Междувременно, можем да започнем хистологичните проби и на останалите органи. Предполагам, че разполагате с ЕКГ, нали?
— Вече не наблюдавам тази пациентка — напомни й Аби, след което добави: — Но мисля, че още е рано за подобни процедури. Дори със съпруга й не сме разговаряли…
— Значи някой трябва да го стори.
— Тя има деца, на които ще им трябва време, за да осъзнаят лошата новина…
— Но органите не разполагат с много време — сухо отбеляза Вивиан.
— Знам — кимна Аби. — Също така знам, че ще направим каквото трябва. Но от операцията са изтекли едва десет часа!
Вивиан пристъпи към умивалника и пусна водата.
— Едва ли очакваш чудеса — подхвърли тя.
На вратата се появи една от сестрите в отделението.
— Съпругът е тук, заедно с децата — съобщи тя. — Чакат да влязат, още много ли ще се бавите?
— Аз приключих — отвърна Вивиан, хвърли книжната салфетка в кошчето за боклук и напусна отделението.
— Да ги доведа ли? — извърна се сестрата към Аби.
Свела поглед към Карен Терио, Аби изведнъж видя това, което щяха да видят децата й. Стана й болно.
— Почакай мъничко — отвърна тя, наведе се и приглади завивките. После намокри една салфетка на чешмата и избърса ситните капчици слюнка от лицето на пациентката. Прехвърли пластмасовата торбичка за урина зад вътрешния ръб на леглото, после отстъпи крачка назад и огледа резултата от работата си.
Сърцето й се сви. Никой не беше в състояние да помогне на тази жена, никой не можеше да смекчи болката на децата й…
Въздъхна, обърна се към сестрата и кимна с глава:
— Можеш да ги доведеш…
Някъде към четири и половина следобед вече не беше в състояние да се концентрира върху писмената работа, тъй като очите й упорито отказваха да се фокусират над хартията. Дежурството й продължаваше вече тридесет и три часа и половина. Току-що бе приключила със следобедната визитация и най-сетне наближаваше времето да се прибере у дома.
Отмести картона с анамнезата пред себе си, очите й неволно се насочиха към номер 11. Стана и отиде зад паравана. Спря поглед върху безизразното лице на Карен Терио и направи опит да си спомни дали не е пропуснала нещо.
По тази причина не чу приближаващите се зад гърба й стъпки и вдигна глава едва когато непосредствено до нея се разнесе плътен мъжки глас:
— Здравей, красавице!
На лицето на доктор Марк Ходъл грееше широка усмивка. Тази усмивка беше предназначена само за нея, беше усмивката, която й липсваше през целия дълъг ден. Обикновено намираха време да хапнат заедно, или поне да си махнат с ръка, разминавайки се по болничните коридори. Но днес нямаха този шанс и Аби усети как в душата й потрепва радостта. Марк се наведе да я целуне, после отстъпи крачка назад и хвърли критичен поглед към измачканата престилка и несресаната й коса.
— Май си изкарала тежка нощ — промърмори съчувствено той. — Колко време си спала?
— Не знам, може би половин час — отвърна Аби.
— Чух, че тази сутрин си успяла да натриеш носа на Генерала…
— Да кажем, че не му позволих да избърше пода с мен — сви рамене Аби.
— Което е равносилно на триумф.
Аби се усмихна, но погледът й попадна на номер 11 и усмивката бързо изчезна от лицето й. Карен Терио се губеше сред тежката артилерия, разположена около леглото. Вентилаторът и кислородните помпи, кабелите на електрокардиографа, маркучите на апаратите за измерване на кръвното и вътрешночерепното налягане… Всяка от жизнените функции на тялото й беше обект на специално внимание. В ерата на модерните технологии вече никой не си правеше труда да измери пулса на болния, да опипа гръдния му кош… Каква всъщност е ползата от докторите, след като машините правят всичко?