- Според теб талантът за успиване причислява ли се към специалните ми умения? - Попитах татко, прида вайки си сериозен фасон.
- Задължително го впиши. И не забравяй удивителната си способност да поглъщаш цяла порция за по-малко от пет минути. - Пошегува се той, успявайки да ме разсмее. Истина си беше; имах навика да гълтам като пуйка.
- Големи сте хитроумници, няма що! Както си почна ла, защо не се похвалиш и за това, че си пълна езичница? - Майка ми изхвърча от стаята най-демонстративно. Не разбирах защо се люти така - все пак ставаше нейното.
Погледнах въпросително към татко.
- Просто иска най-доброто за теб, това е. - Облегна се на стола си, поотпускайкй се за секунда, преди да продължи с поръчковото платно, което трябваше да предаде до края на месеца.
- Ти също, но никога не беснееш така - отбелязах аз.
- Вярно. Но идеите на двама ни за благоденствието ти се различават. - Прати ми една усмивка. Бях наследила устата му - както външния й вид, така и склонността й да ръси невинни остроумия, които обикновено ме вкарваха в беля. Темпераментът ми беше чисто мамин, но тя поне можеше да си държи езика зад зъбите. Аз обаче...
- Тате, ако искам да се омъжа за Шестица или дори за Седмица, когото истински обичам, ще ми позволиш ли?
Татко остави чаената чаша на масата и съсредоточи по гледа си в мен. Направих всичко възможно да прикрия емоциите си. Той въздъхна горчиво.
- Америка, дори Осмица да обикнеш, пак бих те на сърчил да се омъжиш за него. Но трябва да знаеш, че понякога любовта изтънява под стреса на брачното ежедневие. Не е изключено да намразиш любимия човек, понеже не може да слага храна на трапезата ти. А ако и децата ти гладуват, играта загрубява още повече. Любовта невинаги оцелява при толкова сурови обстоятелства.
Татко обгърна ръката ми с длан, взирайки се отблизо в очите ми. Помъчих се да прикрия тревогата си.
- Но въпреки всичко искам да бъдеш обичана. Заслужаваш го. И с цяло сърце се моля да се омъжиш за любим човек, а не за цифра.
Не каза онова, което тръпнех да чуя - че ще са омъжа за любим човек, а не за цифра, но и на толкова трябваше да съм доволна.
- Благодаря ти, тате.
- И по-кротко с майка ти. Опитва се да постъпи правилно. - Целуна ме по челото и се залови за работа.
Въздъхнах тежко и продължих с попълването на молбата за участие. Цялата тази история ме навяваше на мисълта, че всички вкъщи не вярваха в правото ми на лични желания. Неприятно ми беше, но нямаше как да им се сърдя. Не можехме да си ги позволим. Потребностите бяха над тях.
Тръгнах към задния двор да покажа на мама попълнената молба. Заварих я да шие подгъва на нечия дреха, докато Мей си пишеше домашните под сянката на къщичката върху дървото. Аспен често се оплакваше от строгите даскали в държавните училища. Но едва ли някой от тях можеше да се намаже и на малкия пръст на мама. Беше лято, да му се не види.
- Сериозно ли се нави? - заподскача на колене Мей, като наближих.
- Сериозно.
- Какво те накара да размислиш?
- Мама може да е доста убедителна - натъртих аз, ала мама очевидно не се срамуваше от подкупническата си сделка. - Готова съм за офиса на Окръжна администрация, мамо.
Тя ми се усмихна сдържано.
- Браво на момичето ми. Отиди да си вземеш нещата и потегляме. Искам да предадем молбата ти час по-скоро.
Тръгнах да се обуя и да взема чантата си, но забих пети пред стаята на Джерад. Братчето ми се взираше отчаяно в празното платно пред себе си. Какви ли не варианти изпробвахме с Джерад, но никой не сработваше. Един-единствен поглед към опърпаната футболна топка в ъгъла и микроскопа втора ръка, с който се бяхме сдобили вместо заплащане една Коледа, даваше на всеки да разбере, че сърцето му просто не беше в изкуствата.
- Не те спохожда вдъхновението, а? - попитах го аз, влизайки в стаята му.
Той вдигна поглед към мен и поклати тъжно глава.
- Защо тогава като Кота не се пробваш с глината? Имаш ръце за чудо и приказ. Обзалагам се, че ще те бива.