Той впи поглед в очите ми.
- Надявам се съзнаваш, че имаш избор в тази ситуация. Ако се страхуваш, не го крий. - Той се умисли. - И ако не вярваш, че някога ще ме обикнеш, имай милостта да ми го кажеш още сега. Ще спра да настоявам и ще се разделим като приятели.
Обвих раменете му с ръце и отпуснах глава върху гърдите му. Този жест като че ли го утеши и изненада едновременно. Само секунда му беше нужна да отвърне на прегръдката ми.
- Максън, не знам със сигурност какви сме, но определено не сме само приятели.
Той въздъхна. С долепено до гърдите му ухо дочувах глухия ритъм на сърцето му. Като че ли се забързваше. По-нежно от всякога той покри с длан бузата ми. Вдигнах очи към неговите, усещайки как онова безименно чувство разцъфва помежду ни.
Само с поглед Максън ми поиска нещото, което бяхме решили да оставим на времето. Радвах се, че не му се чакаше повече. Кимнах кротко, а той скъси разстоянието между устните ни и ме целуна с неописуема нежност.
Под допира му по лицето ми се зароди усмивка, която не избледня дълго, дълго време.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Някой побутна ръката ми. Беше тъмно - или късно вечерта, или рано сутринта. За част от секундата се уплаших, че отново ни нападат. В следващия момент обаче осъзнах от коя думичка се бях събудила.
- Мер?
Бях заспала с гръб към стаята и си дадох малко време, преди да се обърна към Аспен. Съзнавах, че имаме много неща за доизясняване. Надявах се само сърцето ми да не ги потули.
Извъртях се в леглото и още при първия ми поглед в зелените очи на Аспен проумях колко ще е трудно. После забелязах, че е оставил вратата на стаята ми отворена.
- Аспен, да не си откачил? - прошепнах. - Веднага затвори вратата.
- Не се тревожи, премислил съм нещата. Ако стоим на отворена врата, дойде ли някой, ще му кажа, че съм чул съмнителен шум и съм решил да те нагледам, което всъщност ми влиза в работата. Никой нищо няма да заподозре.
Простичък, но брилянтен план. Излиза, че понякога, за да запазиш тайна, трябва да я пъхнеш право под нечий нос.
Кимнах разбиращо.
- Добре.
Включих нощната лампа за пред евентуалните минувачи - така никой нямаше да се усъмни, че крием нещо. Според часовника върху масичката минаваше три сутринта.
Аспен изглеждаше доволен. Усмихваше ми се широко, както някога в къщичката на дървото.
- Запазила си го - изплю камъчето накрая.
- Кое?
Аспен посочи към нощното шкафче, върху чийто плот седеше бурканчето със самотното пени.
- Аха - потвърдих аз. - Просто сърце не ми даде да го изхвърля.
В изражението му се прокрадваше все повече надежда. Хвърли един поглед към вратата, явно за да се увери, че сме сами. После се наведе и ме целуна.
- Не - възразих тихо и се отдръпнах. - Не бива така.
В очите му се надигна и смущение, и тъга, а се опасявах, че предстоящото само щеше да влоши нещата.
- Да не сбърках някъде?
- Не - отсякох. - Много си мил. Толкова се зарадвах да те видя отново и да разбера, че още ме обичаш. От голямо значение беше за мен.
Той се усмихна.
- Прекрасно. Защото наистина те обичам и възнамерявам занапред да не ти давам причини за съмнение.
Стомахът ми се сви.
- Аспен, виж какво, колкото и да се обичаме, не мо-жем да го показваме тук.
- Какво искаш да кажеш? - попита ме той, пристъпвайки от крак на крак.
- В момента съм участничка в Избора. Тук съм заради Максън и през това време не мога да поддържам роман- тична връзка с теб. - Пръстите ми се заиграха нервно с крайчеца на завивката.
Той се позамисли.
- А излъга ли ме, когато каза, че не си преставала да ме обичаш?
- Не - отвърнах моментално. - Не си напускал сърцето ми. Именно заради теб нещата се развиват толкова бавно. Максън ме харесва, но не мога да се влюбя в него, защото обичам теб.
- Е, просто чудесно - поряза ме със сарказъм той. - Радвам се да науча, че ако мен ме нямаше, щяхте да си гукате като гълъбчета.
Под гнева му прозираше истинско съкрушение, но не можех да поема вината за това.
- Аспен? - привлякох с тих глас вниманието му. - Когато ме изостави в къщичката на дървото, разби сърцето ми.
- Мер, казах ти вече...
- Остави ме да довърша. - Той изпуфтя, но ми даде думата. - Направи мечтите ми на пух и прах. Освен това съм тук по твое настояване.
Той поклати глава, очевидно подразнен от реалността.