- Не ми се цапа с глина. Не ми се рисува, не ми се пее, не ми се свири на пиано. Искам да играя футбол. - Ритна с крак по вехтия килим.
- Знам. И нищо не ти пречи да спортуваш за удоволствие, но трябва да разбереш в кой занаят те бива, за да изкарваш пари. Можеш да правиш и двете.
- Ама защо? - изхленчи той.
- Знаеш защо. Такъв е законът.
- Хич не е честно! - Джерад бутна статива на пода и на светлината от прозореца затанцуваха прашинки. - Все едно ние сме виновни, че прадядо или някой от другите роднини са били бедни!
- Разбирам те. - Наистина звучеше нелогично да се ограничават човешките права на гражданите въз основа на готовността на предшествениците ни да подпомагат правителството, но така стояха нещата. Предполагам трябваше да сме благодарни, че поне живеем в спокойни времена. - Такава им е била съдбата обаче.
Не ми отговори. Въздъхнах тихо и вдигнах статива. Това платно беше животът му и не можеше просто да го отритне.
- Никой не е казал, че трябва да се отказваш от хобитата си, приятелче. Но нали искаш да помагаш на мама и тате и да се ожениш някой ден? - боцнах го закачливо с пръст в ребрата.
Той ми се изплези с престорена погнуса и двамата се закискахме в един глас.
- Америка! — провикна се откъм коридора мама. - Къде се запиля?
- Идвам - отвърнах в отговор и пак се обърнах към Джерад: - Знам, че ти е трудно, буболече, но това е положението.
А положението беше лошо. Много лошо.
Двете с мама стигнахме пеш чак до местния офис. По някога когато пътят беше дълъг или отивахме на пред ставление, хващахме градския транспорт. Не беше прилично да се явяваш изпотен в къщата на Двойка. И без друго ни гледаха странно. Но денят се оказа хубав, а и пътят не беше чак толкова дълъг.
Очевидно не бяхме единствените, които бързаха да се запишат за участие. Докато стигнахме на адреса, улицата пред административния офис на окръг Каролина беше претъпкана с жени.
Като заехме мястото си на опашката, забелязах няколко съседски момичета по-напред. Ивицата от чакащи хора, наредени четирима по четирима, се проточваше де сетки метри. Явно всяко едно момиче от окръга щеше да си пробва късмета. Не знаех дали това ме ужасяваше, или успокояваше.
- Магда! - провикна се някой. Двете с майка ми се обърнахме едновременно.
Силия и Кембър крачеха зад нас с майката на Аспен. Вероятно горката жена си беше взела почивен ден. Дъщеричките й бяха пременени в най-официалните си, макар и видимо евтини дрешки, и изглеждаха много спретнато. Не блестяха с модни тоалети, но независимо от това хващаха окото, също като Аспен. Тримата много си приличаха - и сестричките му имаха тъмни коси и покоряващи усмивки.
Майката на Аспен ми се усмихна и усетих как лицето ми грейва в отговор. Обичах я тази жена. Рядко ни се отдаваше възможност да си поприказваме, но винаги се държеше мило с мен. И то не защото се подвизавах едно стъпало над семейството й; виждала я бях да раздава умалели детски дрешки на хора, бедни като църковни мишки. Просто имаше добро сърце.
- Здравей, Лена. Кембър, Силия, как сте? - поздрави ги майка ми.
- Добре! - отвърнаха въодушевено близначките.
- Прекрасни сте, момичета - похвалих ги аз, бутвайки една от къдриците на Силия зад рамото й.
- Искахме да сме хубави за снимката - обяви Кембър.
- Снимка ли? - учудих се аз.
- Аха - отговори ми майката на Аспен със съзаклятнически глас. - Вчера чистих къщата на един от магистратите. Оказва се, че тая томбола хич няма да е томбола. Затова правят снимки и набират информация. Защо им е да питат колко езика говориш, ако ще теглят произволни имена?
Тази подробност в действителност ми се беше набила в очите, но предположих, че информацията ще им е нужна за следващия етап.
- Май се е поразчуло; гледай колко момичетата са се накиприли като за бал.
Плъзнах поглед из опашката. Майката на Аспен имаше право, а между просветени и непросветени съществуваше отчетлива разлика. Точно зад нас се беше наредило момиче, очевидно Седмица, което беше дошло по работнически дрехи. Изкаляните й ботуши вероятно нямаше да влязат в кадър, но прахолякът по комбинезона щеше да се вижда на снимката. Няколко метра по-назад друга Седмица мъкнеше колан с инструменти на кръста си. Поне лицето й беше чисто.
Контрастът между тях и накипрените мадами смайваше: момичето пред мен беше вдигнало косата си на кок, с игриво пуснати край лицето кичурчета. Девойката до нея, явно Двойка, ако съдехме по лъскавите дрехи, като че ли се опитваше да побере света в щедрото си деколте. Няколко други се бяха намазали с толкова грим, че ми приличаха на клоуни. Е, поне се бяха постарали.