- Бау.
Аспен подскочи и се разсмя. Запалих новата свещ, която бях купила специално за нас. Той дойде да ме целуне, а после ме остави да му разкажа за всички случки от изминалата седмица.
- Така и не ми се отдаде шанс да ти кажа за деня на записването - подхванах развълнувано.
- Е, как мина? Мама се оплака, че било фрашкано с желаещи.
- Луда работа, Аспен. Да беше видял само как се бяха натруфили някои момичета! Сигурно знаеш, че изобщо не става дума за томбола. Тоест аз се оказвам права. В Каролина има къде-къде по-интересни жени от мен; само дето си губихме времето.
- Няма значение, благодарен съм ти, че опита. Много беше важно за мен. - Не отлепяше очи от мен. Дори не беше забелязал какво съм му донесла. Изпиваше ме с поглед, както винаги.
- И чуй какво още: понеже майка ми не предполагаше, че вече съм ти дала обещание да се запиша, реши да ме подкупи. - Не можах да сдържа усмивката си. Тази седмица много семейства бяха организирали тържества в чест на дъщерите си, убедени, че принцът в кърпа им е вързан. Бях изнесла поне седем представления, две от които в една нощ, само и само да изкарам повечко пари. А мама удържа на думата си. Освобождаващо беше да разполагаш със свои собствени средства.
- Подкупила те е? С какво? - вълнение озаряваше ли цето му.
- С пари, разбира се. Виж само какво пиршество съм ти приготвила. - Отлепих се от него и започнах да придърпвам чиниите. Нарочно бях сготвила по-голямо количество храна за вечеря, та да остане и за него, а с майсторене на сладкиши се занимавах от дни. Бездруго двете с Мей си бяхме пристрастени към сладкото, така че малката беше на седмото небе заради факта, че именно в това бях решила да вложа парите си.
- Какво имаме тук?
- Храна. Мое производство. - Направо сияех от гордост. Най-накрая можех да го угоя. Само че, като плъзна поглед по многобройните чинии, усмивката му започна да помръква.
- Аспен, какво има?
- Не е редно - той поклати глава и извърна очи от изобилието.
- Защо говориш така?
- Америка, не ти, а аз трябва да подсигурявам прехраната ни. Унизително е да прихождам в дома ти, за да се наям.
- Какво толкова, и преди съм ти носила храна.
- Остатъци от вечерята. Съвсем друго е. Не ми е съвестно да приемам недояденото от чинията ти. Но да се впускаш в такива... Аз съм човекът, който...
- Аспен, ти непрекъснато ми носиш по нещо. Грижиш се за мен. Знаеш ли колко пен...?
- Пенита? Да не си мислиш, че това е добър аргумент? Америка, май не съзнаваш колко мразя тоя ни обичай? Колко обожавам гласа ти и как се ненавиждам, задето не мога да ти платя като хората?
- Изобщо не искам да ми плащаш! Песента ми е подарък. Всичко мое е и твое! - Знаех колко е важно да пазим тишина. Но точно в онзи момент не ме беше грижа.
- Не искам да живея от подаяния, Америка. Аз съм мъжът. Аз трябва да те издържам.
Аспен вкопчи пръсти в косата си. Видимо се задъха. Пак се мъчеше да излезе на глава с мен. Само че този път в очите му се вихреше нещо непознато. Вместо обичайната съсредоточеност, по лицето му лека-полека се разля смущение. Такова огорчение ме лъхна, че гневът ми моментално се изпари. Мястото му зае чувство за вина. Искала бях да го поглезя, не да го унижа.
- Обичам те - прошепнах.
Той поклати глава.
- И аз те обичам, Америка. - Но не вдигна очи към мен. Взех късче от домашния хляб и го пъхнах в дланта му. Прекалено изгладнял беше, за да не си отхапе.
- Не съм целяла да те обидя. Исках просто да те за радвам.
- Недей, Мер, всичко е чудесно. Не мога да повярвам, че си се старала толкава заради мен. Просто... нямаш си представа колко ми е тъжно, че не мога да ти отвърна със същото. Заслужаваш много повече. - Поне се хранеше, докато говореше.
- Престани да ме възприемаш така. Когато сме заедно, аз не съм Петица, а ти -Шестица. Просто Аспен и Америка. И не искам нищо друго на този свят освен теб.
- Не мога току-така да променя представите си. - Най-сетне ме погледна в очите. -Така съм възпитан. Още от малки все ни повтарят „Шестиците са родени да служат“ и „Шестиците трябва да си знаят мястото“. Цял живот ме учат да съм невидим. - Стисна ръката ми като в менгеме. - Ако ще си с мен, Мер, и ти ще трябва да си невидима. А за нищо на света не искам да ти го причиня вам.
- Аспен, обсъждали сме вече въпроса. Знам какво ме очаква и съм готова. Как да те убедя? - Опрях длан в гърдите му. - Ако ти си готов да ми предложиш, аз съм готова да кажа - „да .
Страшно беше да изложиш душата си на показ, да разкриеш най-недвусмислено чувствата си. Несъмнено проумя думите ми. Но ако, демонстрирайки уязвимост, можех да му вдъхна смелост, то тогава бях готова да се жертвам. Очите му се впиха дълбоко в моите. Ако търсеше колебание - губеше си времето. Аспен беше единственото нещо, по отношение на което бях непоклатима.