- Осъзнавам, че звучи малко... непристойно. Но и не би ви подобавало да се противопоставяте на Негово Височество при каквито и да било обстоятелства. Спокойна вечер, госпожице Сингър.
Обзе ме пълно отвращение. По закон - по илейски закон - девойката трябваше да си остане девойка до бра ка. Което се явяваше ефективен механизъм за предпаз ване от болести и за предотвратяване на смесването на кастите. Извънбрачните деца директно се озоваваха на улицата с дамга на Осмица, а наказанието за нарушителите, изобличени от доносници или от напредването на самата бременност, беше затвор. Дори единствено подозренията по твой адрес можеха да ти навлекат няколко нощи в ареста. Вярно, законът възпрепятстваше интимността ми с единствения мъж за мен и това ме ядосваше. Но сега, когато всичко помежду ни беше приключило, се благодарях, че възбраната ми беше попречила да направя следващата крачка.
Идеше ми да викам от възмущение. Нали току-що бях дала подписа си в уверение на това, че съзнавам какво наказание ме очаква при неспазване на илейските догми? Нали уж не бях над закона? Е, явно принцът беше. Почувствах се омърсена, по-долна и от Осмица.
- Америка скъпа, за теб е - провикна се мама. Бях чула, че на вратата се звъни, но нямах голямо желание да отварям. Не знаех дали ще понеса още един почитател, просещ автограф.
Тръгнах по коридора и свърнах зад ъгъла. На прага ни стоеше Аспен с букет от диви цветя.
- Здравей, Америка - гласът му прозвуча резервирано, почти делово.
- Здрасти, Аспен - отвърнах плахо.
- За теб са, от Кембър и Силия. Искаха да ти пожелаят успех. - Приближи се и ми подаде цветята. Цветя от сестрите му, не от него.
- Колко мило от тяхна страна! - възкликна мама. Почти бях забравила, че е в стаята.
- Аспен, радвам се, че си тук. - Опитах се да отвърна на дистанцирания му тон. -Тъкмо стягам багажа си и в стаята ми е същинско бедствие. Би ли ми помогнал?
Наложи му се да приеме, най-малкото заради майка ми. По закон Шестиците нямаха право да отказват работа. И с нашата каста беше така.
Издиша през носа си и кимна.
Последваме до стаята ми, спазвайки почтително разстояние. Замислих се колко пъти бях мечтала именно за това: Аспен да влезе през входната врата и да го поканя в стаята си. Само дето хич не си представях така обстоятелствата.
Отворих вратата на стаята и застанах на входа. Аспен се разсмя с пълен глас.
- Куче ли ти е стягало багажа?
- Я да мълчиш! Малко ми е трудно да изровя всичко необходимо - усмихнах се против волята си.
Аспен се захвана да подрежда и да сгъва дрехи. Естествено, и аз се спуснах да помагам.
- Тези дрехи няма ли да ги взимаш? - подпита ме той.
- Не. От утре ще имам нов гардероб.
- Еха.
- Сестрите ти разочаровани ли са?
- Никак даже. - Той поклати глава недоумяващо. - Когато лицето ти се появи на екрана, цялата къща избух на от радост. Всички открай време са луди по теб. Майка ми най-вече.
- И аз я харесвам. Винаги се държи много мило.
Умълчахме се за няколко минути, връщайки стаята ми към стария й облик.
- Онази снимка... - подхвана той - много си хубава на нея.
За пръв път ме заболя да го чуя от неговата уста. Нямаше право. Не и след всичко, което ми беше причинил.
- Заради теб е - прошепнах аз.
- Какво?
- Просто... излъгала се бях, че съвсем скоро ще ми предложиш. - На гърлото ми заседна буца.
Аспен се умисли, навярно издирвайки подходящите думи.
- Обмислях го, но... няма значение.
- Има. Защо нищо не си ми казал?
Той потърка врата си, размишлявайки.
- Бях в очакване.
- На какво? - Какво толкова беше чакал...
- На списъците за военна повинност.
Е, наистина съществуваше и този въпрос. Не знаеше човек да се радва ли, да плаче ли, като види повиквателната в пощата си. В Илеа всеки младеж, навършил деветнайсет години, можеше да бъде повикан за военна служба. Наборът се осъществяваше на произволен принцип през шест месеца, и то така, че да няма пропуснати. Войниците служеха до двайсет и три годишна възраст. А датата за набор наближаваше.
Разбира се, бяхме зачеквали темата, но някак не насериозно. Май просто се надявахме, че избягваме ли я, повиквателната щеше да прескочи Аспен.
Хубавото на войниклъка беше, че автоматично те повишаваше в статут на Двойка. Правителството поемаше обучението ти и определена издръжка до края на живота ти. Но, за жалост, нямаше как да знаеш в кой край на света ще те пратят. Единственото сигурно беше, че няма да останеш в своя собствен окръг. Допускаха, че оставайки в родното си място, ще си по-склонен да проявяваш снизхождение към хората, които познаваш. Възможно беше да попаднеш в двореца или в полицейското управление на някой Друг окръг. Или пък в армията и на бойното поле. А малцина се завръщаха от там.