В случай че не си се оженил преди военния набор, беше най-разумно да изчакаш. Иначе щяха да те разделят с жена ти за период от най-малко четири години. А при най-черния сценарий щеше да я оставиш млада вдовица.
- Разбери, че... не исках да ти причинявам такова нещо - каза с тих глас Аспен.
- Разбирам.
Той изопна гръб и смени темата.
- Е, какъв багаж ти трябва?
- Един чифт дрехи за деня, когато решат да ме изритат от двореца. Няколко снимки, няколко книги. Казаха ми да не взимам инструментите си. Там си имало всичко. Така че оная раница там ми е достатъчна.
Стаята вече беше подредена и раницата ми, незнайно защо, изглеждаше огромна. Букетът от Аспен внасяше единствения цвят в иначе сивото ми обкръжение. А може би всичко бледнееше в очите ми сега... когато нещата бяха приключили.
- Доста скромно - отбеляза той.
- Никога не ми е трябвало много, за да съм доволна. Мислех, че го знаеш.
Той затвори очи.
- Спри, Америка. Постъпих така, както беше редно.
- Редно ли? Аспен, даде ми надежда, че ще се справим. Накара ме да се влюбя в теб. И накрая ме убеди да се за пиша в този проклет конкурс. Случайно да си наясно, че всъщност ще служа за държанка на принца?
Той се извърна рязко към мен.
- Моля?
- Забранено ми е да му отказвам. Каквото и да било.
Лицето му придоби отвратена, яростна гримаса. Сви ръцете си в юмруци.
- Дори... дори да не се ожени за теб... има право да...?
- Да, има.
- Съжалявам. Не знаех. - Пое няколко дълбоки глътки въздух. - Но пък ако избере теб... ще е прекрасно. Заслужаваш щастие.
С това чашата преля. Зашлевих го.
- Глупак такъв! - изругах го със снишен глас. - Мразя го онзи! Само теб обичах! Теб исках; само теб!
Очите му се напълниха със сълзи, но не го съжалих. Негов ред беше да страда.
- Тръгвам си - обяви и се запъти към вратата.
- Почакай. Не съм ти платила.
- Америка, не е нужно да ми плащаш - отвърна и пак понечи да излезе от стаята ми.
- Аспен Леджър, да не си помръднал! - Гласът ми прозвуча свирепо. Той се спря; най-накрая бях спечелила вниманието му.
- Тренираш за Единица ли? - Ако не бях разпознала оскърбителната искра в очите му, сигурно щях да си по мисля, че се шегува.
Просто поклатих глава, отидох до бюрото си и извадих всички пари, които бях припечелила със собствен труд. Бутнах ги в ръцете му до последния долар.
- Америка, няма да ги взема.
- Ще ги вземеш и още как. На мен не ми трябват, а на теб ще ти дойдат добре. Ако изобщо някога си ме обичал, ще ги приемеш. Не ни ли навреди достатъчно с гордостта си? - Усетих как една вратичка в душата му се затваря към мен. Спря да се съпротивлява.
- Хубаво.
- И още нещо. - Зарових ръка в пролуката между стената и леглото, измъкнах бурканчето с пенита и ги изсипах в отворената му длан. Едно непокорно пени отказа да се отлепи от стъкленото дъно. - Винаги са си били твои. По-добре ги използвай.
Вече не притежавах нищо негово. А подтикнеше ли го отчаянието да похарчи пенитата, и у него нямаше да е останало нищо мое. Почувствах как болката ме стисва за гърлото. Очите ми се навлажниха и вдишах дълбоко, за да възпра напиращите стонове.
- Съжалявам, Мер, и ти желая успех - той пъхна банкнотите и пенитата в джобовете си и хукна навън.
Не така бях очаквала да го оплача. Представях си тежки, раздиращи вопли, а не бавни и тънки струйки сълзи.
Понечих да оставя буркана върху една полица, но окото ми се спря върху самотната монета. Промуших ръка през стъкленото гърло и я отлепих. Тя задрънча по стъклото, а глухият звук отекна право в гърдите ми. Проумях, че, за добро или зло, Аспен не беше напуснал сърцето ми, още не. Може би завинаги щеше да си остане там. Отворих раницата, пъхнах бурканчето вътре и дръпнах ципа докрай.
Мей влезе в стаята ми, а аз глътнах едно от онези глупави хапчета. Заспах в прегръдките й, потъвайки лека-полека в блажена безчувственост.
СЕДМА ГЛАВА
На следващата сутрин облякох униформата на Избора: черни панталони, бяла риза и емблематичното цвете на окръга ни - лилията - в косите. Поне обувките ми по зволиха сама да избера. Спрях се на любимите си, макар и поизносени червени пантофки. Реших още от самото начало да демонстрирам колко неподходяща съм за принцеса.
След малко щяхме да потеглим към площада. Днес предстоеше всяка от избраните да бъде тържествено из пратена от родния си окръг, а аз не горях от желание да се изтъпанча пред опулените погледи на народа. Цялата история и бездруго заприличваше на комедиен спек такъл - дори от съображения за сигурност не ми позволиха да извървя пеш трите километра.