Очите ми случайно попаднаха върху лицето на Аспен. Изглеждаше тъжен. Абсолютната противоположност на ведростта, с която бе удостоил Брена преди броени ми нути. Поредната игра може би? Откъснах погледа си от него.
Кметът завърши речта си и хората заликуваха, сякаш току-що бяха станали свидетели на най-вдъхновяващото слово, изнасяно някога.
Неочаквано дойде и моментът да се сбогувам с близките си. Мисти, асистентката ми, посъветва да го сторя сдържано и пестеливо, след което да я придружа обратно в колата, за да потеглим към летището.
Кота ме прегърна, заявявайки колко много се гордее с мен. После, по типично нетактичен начин, ме помоли да кажа някоя добра дума за творенията му пред принц
Максън. Измъкнах се колкото можех по-деликатно от неприятната прегръдка.
Кена плачеше.
- И бездруго толкова рядко те виждам. Какво ще правя, като те няма? - рече ми през сълзи.
- Не се тревожи. Съвсем скоро ще се прибера вкъщи.
- Друг път! Сестра ми е най-голямата красавица в цяла Илеа! Ще се влюби в теб от пръв поглед!
Защо ли всички се заблуждаваха, че всичко опира до външната красота? Пък може и прави да бяха. Може би Негово Височество не си търсеше интелигентна съпруга, а просто изящна притурка за пред камерите. Потреперих от ужас при мисълта. Но, за радост, дворецът щеше да се изпълни с много по-привлекателни от мен момичета.
Трудничко ми беше да прегърна Кена през издутия корем, но някак се справихме. Джеймс, когото почти не познавах, също дойде да ме прегърне. Следващ на опашката беше Джерад.
- Да слушаш, чу ли? Пробвай се на пианото. Обзалагам се, че си природен талант. Ще очаквам хубави новини, като се върна вкъщи.
Внезапно натъжен, Джерад просто кимна. Прегърна ме с малките си ръчички.
- Обичам те, Америка.
- И аз те обичам. Не тъгувай. Скоро ще съм си у дома.
Той кимна отново, но този път скръсти нацупено ръце. Изобщо не бях предполагала, че толкова тежко ще приеме заминаването ми. За разлика от Мей. Малката ми сестричка подскачаше на пръсти, полудяла от радост.
- О, Америка, ще станеш принцеса! Сигурна съм!
- Я да млъкваш! Предпочитам да съм Осмица и да те виждам всеки ден. Бъди добро момиче и недей да мързелуваш.
Тя кимна и поскача още малко, отстъпвайки място на баща ми, който очевидно беше напът да се разплаче.
- Тате! Недей да плачеш - хвърлих се в обятията му.
- Чуй ме хубаво, котенцето ми. И да спечелиш, и да загубиш - винаги ще си останеш моята принцеса.
- О, татенце. - Не можах да се сдържа повече. Сълзите ми рукнаха, а с тях дойдоха и страхът, тъгата, тревогите, притесненията. С едно-единствено изречение ми беше напомнил, че всичко, което ме очакваше, нямаше никак во значение.
Дори да се върнех омърсена и нежелана, той пак щеше да се гордее с мен.
Цялата тази любов ме съкрушаваше. В двореца щях да съм обградена от цели орди стражи, но по-безопасно място от обятията на баща ми не можех да си представя. Откъснах се от него и се обърнах да прегърна мама.
- Прави каквото ти казват. Спри да се цупиш и опитай да се порадваш на живота. Спазвай поведение. Усмихвай се повече. Дръж ни в течение. О! Знаех си, че ще станеш специално момиче.
С добро чувство го каза, но не това имах нужда да чуя. Нима по рождение не бях нейното специално момиче, каквото бях за тате? Опитах да се примиря с факта, че вечно щеше да иска повече за мен, повече от мен. Явно така беше с майките.
- Лейди Америка, готова ли сте? - подкани ме Мисти. Лицето ми бе извърнато от тълпата и бързо попих сълзи те си.
- Да. Готова съм.
Раницата ми вече ме чакаше в лъскава бяла кола. Моментът беше настъпил. Тръгнах към стълбичките в единия край на сцената.
- Мер!
Обърнах се. Навсякъде бих разпознала този глас.
- Америка!
Потърсих го с поглед и го видях да размахва ръце. Аспен си проправяше път през навалицата с лакти, игнорирайки възгласите на негодувание.
Очите ни се срещнаха.
Той спря на място, вторачвайки се в мен. Трудно ми беше да разтълкувам изражението по лицето му. Тревога ли го мъчеше? Разкаяние ли? При всички случаи вече беше твърде късно. Поклатих глава. Бях приключила с игрите му.
- Насам, лейди Америка - привика ме Мисти откъм дъното на стълбите. Щеше да ми е нужно време да свикна с новото си име.
- Довиждане, миличка - провикна се майка ми.
После ме отведоха.
ОСМА ГЛАВА
Пристигнах първа на летището със свит от ужас стомах. Шеметното вълнение от срещата с многочислената публика беше отшумяло и сега се изправях пред вцепеняващия страх от летенето. Щях да пътувам с още три от избраниците, затова се налагаше да овладея нервите си. Какво първо впечатление щях да направя, ако изпаднех в паническа криза?