Вече бях научила наизуст имената, лицата и кастите на всички момичета. Всичко беше започнало като терапевтично упражнение, похват за разпускане на нервите. Имах навика да запаметявам какви ли не детайли и незначителни подробности. Първоначално просто се бях оглеждала за миловидни лица и момичета, с които можех да завържа контакти в двореца. Никога през живота си не бях имала истинска приятелка. Като дете си бях играла само с Кена и Кота. Мама ми беше и учителка, и единствена колежка. Когато по-възрастните ми брат и сстра се изнесоха от дома ни, се посветих изцяло на Мей и Джерад. И на Аспен...
Само че с Аспен никога не можахме да се наречем просто приятели. Още при първия ми истински досег с него, вече бях безнадеждно влюбена.
А сега държеше ръката на друго момиче.
Слава богу, че бях сама. Не можех да си позволя да плача пред другите момичета. Болката беше непоносима. Раздираше ме отвътре. А лек нямаше.
Как изобщо бях стигнала дотук? Преди месец животът ми бе вървял в релси, а сега се озовавах в напълно непознат свят. Нов дом, нова каста, нов живот. И всичко това заради някакво си глупаво парче хартия и онази проклета снимка. Искаше ми се да избухна в сълзи, да оплача загубеното.
Чудно ми стана дали някое от другите момичета тъгуваше точно в тоя ден. Навярно всички, с изключение на мен, празнуваха. Налагаше се обаче поне да си придам ликуващ вид, понеже цял народ щеше да ни гледа.
Събрах сили за предстоящото и си наложих да стъпя здраво на крака. Щях да посрещна бъдещето с гордо вдигната глава. А що се отнасяше до всичко, което оставях в миналото -решена бях: нямаше да поглеждам назад. Дворецът щеше да е новото ми убежище. Никога повече нямаше да допусна името му да присъства в мислите ми, нито пък да се отрони от устните ми. Забранено му беше да идва с мен - собственото ми правило за предстоящото приключение.
Край.
Сбогом, Аспен.
След около половин час две момичета с бели ризи и черни панталони, също като моите, влязоха в чакалнята, придружени от собствените си асистенти. И двете се усмихваха, потвърждавайки убеждението ми, че аз единствена се давех в мъка на днешния ден.
Време беше да пусна плана си в действие. Стиснах зъби и станах да ги поздравя.
- Здрасти - казах лъчезарно. - Аз съм Америка.
- Знам коя си! - обади се момичето отдясно - блондинка с лешникови очи. Моментално я разпознах като Марли Теймс от Кент. Четворка. Изобщо и не погледна протегнатата ми за поздрав ръка, а направо се хвърли на врата ми.
- О! - възкликнах удивено. Не бях очаквала подобно нещо. Макар че бях причислила лицето на Марли към онези на симпатичните и приятелски настроени момичета, през последната седмица мама все ми беше опявала да ги възприемам като свои съпернички, така че негативната й нагласа се беше оказала заразна. Ето защо очаквах най-многото любезен поздрав от момичетата, които се готвеха за война с мен, и то в името на човек, когото не щях и да видя. Вместо това получих сърдечна прегръдка.
- Аз съм Марли, а това е Ашли. - Да, Ашли Бруйет от Аленс, Тройка. И тя имаше руса коса, само че доста по-светла от тази на Марли. А удивително сините й очи придаваха изящен вид на кроткото й лице. Изглеждаше някак крехка до Марли.
И двете бях севернячки; вероятно затова и бяха пътували заедно. Ашли ме поздрави далеч по-скромно: помаха ми кокетно и се усмихна. Не можах да преценя дали е срамежлива, или вече гледа на нас като на конкуренция. Вероятно имаше общо и с факта, че Тройките бяха научени на по-изтънчено поведение.
- Косата ти е върхът! - възкликна Марли. - Как ми се иска и аз да се бях родила червенокоска! Много свеж вид ти придава. Чувала съм, че хората с рижа коса са големи кибритлии. Вярно ли е?
Колкото и кошмарен да беше денят ми, жизнерадостното поведение на Марли ме накара да се усмихна.
- Знам ли. Аз лично понякога доста се паля, но сестра ми също е чревенокоса, а е най-милото същество на земята.
И така се впуснахме в непринуден разговор за нещата, които ни вбесяваха, и за онези, които оправяха настроението ни. Оказа се, че и тя като мен е запалена по киното, само дето на мен рядко ми се отдаваше шанс да гледам филми. Разприказвахме се за неустоимо чаровни актьори, което си беше странничко, като се имаше предвид, че вече принадлежахме към харема на Максън. Ашли се изкискваше от време на време, но само толкова. Отправехме ли й директен въпрос, отговаряше крайно сбито и пак си връщаше сдържаната усмивка.