Двете с Марли се разбирахме отлично и това ми даде надежда, че ако не друго, поне приятелка си бях спечелила. Така се раздърдорихме, че не усетихме кога мина половин час. Едва ли щяхме да се умълчим, ако не бяхме чули отекващото тракане на високи токчета по пода. Главите и на трите ни се обърнаха в тандем, а Марли така рязко зяпна, че ченето й изпука.
В наша посока се беше запътила брюнетка със слънчеви очила. В косата си носеше маргаритка, само че боядисана в червено, за да пасва на червилото й. Ханшът й се полюшваше предизвикателно с всяка крачка, а тропотът на осемсантиметровите токчета придаваше още по-голям апломб на походката й. За разлика от Марли и Ашли, тя не се усмихваше.
Но не защото страдаше. Съсредоточила се беше в целта си. Появата й на сцената трябваше да вдъхне страхопочитание. И определено го постигна у благовъзпитаната Ашли, която ахна злочесто, като я видя да се приближава.
Когато Селест най-накрая стигна групичката ни, Марли изписука някакъв поздрав, мъчейки се да прозвучи приятелски дори спрямо това страшилище. Селест я огледа презрително от глава до пети и просто въздъхна.
- Кога тръгваме? - попита вместо поздрав.
- Още не знаем - отвърнах й без ни най-малък трепет в гласа. - Благодарение на теб сме назад в графика.
Отговорът ми хич не й допадна и ми навлече високомерния й поглед. Не изглеждаше впечатлена.
- Извинявам се, но доста хора искаха да ме изпратят. Вината не е моя - усмихна се широко, сякаш беше повече от очевидно, че е предмет на обожание.
Предстоеше ми да заживея в обкръжение на ей такива госпожички. Чудесно, няма що!
Като по сценарий, на вратата отляво се появи някакъв мъж.
- И четирите избраници са тук, значи?
- О, да - отвърна захаросано Селест. Коленете на непознатия видимо омекнаха. Ясно. Така играеше новата ни приятелка.
Глътнал езика си за секунда, капитанът бързо се опомни.
- Така. Дами, ако обичате, последвайте ме към самолета. Време е да ви отведем в новия ви дом.
Полетът, който се оказа стряскащ само при излитане и кацане, продължи няколко кратки часа. Предложиха ни филми и храна, но мен ме интересуваше единствено гледката през илюминатора. Обзалагах се, че Мей би заподскачала от радост, чувайки за тази част от приключението ми, макар и принцът още да не присъстваше на сцената.
- Да знаеш колко е изтънчена само - прошепна ми Марли, кимвайки с глава към Ашли. Седяхме на срещуположни меки седалки в предния край на малкия самолет. - Още откакто се видяхме се държи като истинска дама. Силна конкуренция ще е. - Въздъхна тя в заключение.
- Не гледай така на нещата - посъветвах я аз. - Вярно, ще се целиш да стигнеш до финала, но не трябва да е за сметка на друго момиче. Просто бъди себе си. Пък кой знае? Може би Максън харесва по-естествени момичета.
Марли премисли думите ми.
- Май имаш право. Колкото и да се мъча, не мога да я намразя. Страшно добричка е. И много красива. - Съгласих се с кимване, а гласът на Марли се сниши до шепот: - Селест обаче...
Ококорих очи и поклатих глава.
- Знам. Едва от час се познаваме, а вече нямам търпение да я натирят вкъщи.
Марли възпря смеха си с длан.
- Не обичам да злословя по адрес на хората, ама е толкова агресивна. А даже не сме в присъствието на принца. Малко ме притеснява.
- Недей - приканих я. - Момичета като нея сами си вкарват главата в торбата.
Марли въздъхна.
- Дано си права. Понякога ми се ще...
- Какво?
- Ами, понякога ми се ще Двойките да знаеха какво е да се отнасят с тях, както те се отнасят с нас.
Кимнах. Никога досега не се бях поставяла на едно ниво с Четворка, но като че ли се намирахме в сходно положение. Не принадлежеше ли човек към Втора или Трета каста, директно попадаше в общата графа на мизерниците.
- Благодаря ти, че си говориш с мен - каза Марли. - Опасявах се, че всяка ще е сама за себе си, но двете с Ашли се държите много мило. Може пък да си изкараме добре. - Гласът й се оживи от надежда.
Аз не бях чак такава оптимистка, но й се усмихнах в отговор. Нямах причина да отбягвам Марли, нито пък да подхождам грубо към Ашли. Останалите претендентки може и да не бяха толкова дружелюбни.
На кацане ни посрещна тишина. Прекосихме разстоянието от самолета до терминала, съпроводени от служители на охраната. Отвориха ли ни вратите обаче, в ушите ни отекнаха пронизителни крясъци.
Залата беше препълнена с шумни, въодушевени посрещани. Специално за нас беше направена пътека от златист килим и ограждащи колчета с опънати помежду им въженца. На равни интервали по продължението й бяха разположени охранители, които се оглеждаха зорко, готови да реагират при първи сигнал за опасност. Да се чуди човек толкова ли си нямаха по-важна работа?