За щастие, Селест водеше малката ни групичка и като я видях да помахва на струпалата се публика, прогоних импулса да се скрия в някой ъгъл и последвах примера й. Камерите регистрираха всяко наше движение, затова се радвах, че не аз бях тръгнала най-отпред.
Трепетно вълнение заля публиката. Тези хора щяха да ни приемат в домовете си, затова нямаха търпение да видят за пръв път новите участнички. Един ден някоя от нас щеше да се превърне в следващата им кралица.
От всички краища на претъпкания терминал викаха името ми и за броени секунди поне десетина пъти врътнах глава в различна посока. Очите ми се спряха дори на табели с думата „Америка“. Обзе ме чувство за нереалност. Конкурсът едва започваше, а вече имаше хора - хора от всевъзможни касти и окръзи, които се надяваха аз да спечеля. Сръчка ме леко усещане на вина, като си представих, че ще ги разочаровам.
Сведох глава за секунда и погледът ми попадна на момиченце, вкопчило се във въжето. Сигурно нямаше и дванайсет. В ръката си държеше табела с надпис ЧЕРВЕНОКОСКИТЕ СА СУПЕР! на фон от разноцветни звездички. В единия ъгъл имаше нарисувана малка корона. Знаех, че съм единствената червенокоска в конкурса, а и ми направи впечатление, че косата на почитателката ми беше почти същият нюанс като моята.
Момиченцето си поиска автограф. Иззад нея изскочи желаещ за снимка; трети пък искаше да ми стисне ръката. Така извървях почти цялата пътека, обръщайки се на няколко пъти, за да отделя внимание и на хората от другата страна на заграждението.
Последна се измъкнах от златния килим, а другите момичета ме чакаха вече двайсет минути. Честно казано, вероятно още повече щях да се забавя, ако другата групичка претендентки не се бяха появили на хоризонта. Стори ми се обаче някак грубо да отнемам от времето им.
Като се качих в колата, Селест повдигна вежди, но аз не й обърнах грам внимание. Все още не можех да проумея как толкова бързо се бях приспособила към нещо, от което бях изпитвала панически страх. Бях преживяла изпращането, срещата с първите момичета,
първия си полет и контакта с тълпите фенове. И то без да се посрамя публично.
Сетих се за камерите, които бяха проследили пътя ми през терминала, и си представих цялото семейство пред телевизора. Надявах се да се гордеят с мен.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Дори след грандиозното посрещане на летището край пътищата до двореца се бяха стекли маси ентусиазирани доброжелатели. Неприятното беше, че ни забраниха да сваляме прозорците на колата, за да ги поздравяваме. Телохранителят на предната седалка ни каза, че вече трябвало да се възприемаме като протежета на кралското семейство. Макар и да имахме много почитатели, съществуваха и хора, на които окото не би мигнало да уязвят принца и дори монархията, наранявайки нас.
Наложи ми се да седя до Селест в колата - луксозна лимузина с два реда седалки отзад, обърнати една към друга, и затъмнени стъкла. Марли, която беше до Ашли на отсрещната седалка, искреше от радост, надничайки през прозорците, и нищо чудно - името й бе изписано на цял куп табели. Едва ли можеха току-така да се преброят поддръжниците й.
Името на Ашли също се мярваше тук-там, почти колкото това на Селест и доста по-често от моето. Както подобаваше на една истинска дама, момичето прие новопридобитата си слава съвсем недраматично. Селест обаче беше почервеняла от злоба.
- Какво е направила според теб? - прошушна в ухото ми, докато Марли и Ашли си говореха за дома.
- Какво имаш предвид? - попитах дискретно.
- За да стане толкова популярна. Дали не е подкупила някого? - студените й очи се впиха в Марли, преценявайки я нагло.
- Тя е Четворка - отвърнах леко неуверено. - Откъде ще вземе пари за подкуп?
Селест изцъка с език.
- Моля ти се. Едно момиче и по друг начин може да си плати - заяви злостно и се обърна към прозореца.
Отне ми известно време да осмисля думите й и намекът изобщо не ми допадна. Не само защото беше повече от очевидно, че безкористно момиче като Марли не би си помислило дори да преспи с някого, за да излезе начело - изобщо да наруши какъвто и да е закон, а и защото започвах да си давам сметка, че животът в кралския дом се очертаваше по-порочен, отколкото предполагах.
Все още пред мен не се разкриваше особено добра гледка към двореца, но пък видях стените му. Бяха бледожълти на цвят и много, много високи. Двама стражи заемаха постовете си над всяко от крилата на внушителната порта. Като ни пропуснаха вътре, се озовахме на дълга чакълеста алея, която обикаляше покрай голям фонтан и водеше към входната врата и струпаните отпред служители.