- И си мечтая единствено да поспя малко - прикачих към края на последния отговор, силно надявайки се да схванат намека ми.
Като че ли останаха разочаровани. Побързах да закърпя положението.
- Много съм ви благодарна за помощта, но просто съм привикнала към по-уединен живот. А цял ден не можах да си поема въздух от хора.
- Но, лейди Сингър, наша задача е да ви служим. За това ни се плаща - обясни най-главната от трите. Вече бях запомнила, че името й е Ан. Тя като че ли командваше парада, докато бъбривата Мери и свитичката Луси просто изпълняваха.
- Наистина оценявам желанието ви да помогнете и определено ще се възползвам от услугите ви сутринта. Но тази вечер ми е нужна единствено почивка и малко време насаме с мислите ми. Пък и утре ми трябвате свежи, нали така?
Трите се спогледаха.
- Е, така е - съгласи се Ан.
- Поне една от нас трябва да остане в стаята ви, докато спите. В случай че имате нужда от нещо - намеси се угрижено Луси, напрегнато очаквайки да чуе решението ми. Понякога гласът й трепереше, навярно заради вродената й свенливост.
- Ако ми потрябва нещо, ще позвъня със звънчето. А и едва ли ще мога да се отпусна, ако знам, че някой ме наблюдава.
Пак си размениха скептични погледи. Сещах се за един-единствен начин да сложа край на тая сцена, но хич не ми се искаше да прибягвам до него.
- Наредено ви е да ми се подчинявате, права ли съм?
Трите кимнаха обнадеждено.
- В такъв случай ви заповядвам да си лягате. Ще ви чакам сутринта. Моля.
Ан се усмихна. Явно схващаше замисъла ми.
- Да, лейди Сингър. Спокойна нощ - поклониха ми се и напуснаха мълчешком стаята. На излизане Ан се обърна да ме погледна отново. Явно не си ме беше представяла така. Но изненадата май й допадаше.
След като си тръгнаха, събух луксозните пантофи и се разтъпках боса по пода. Чувството беше приятно, някак естествено. Заех се да разопаковам багажа си и приключих за нула време. Оставих дрехите в раницата, а нея пъхнах в гигантския гардероб. Хвърлих поглед и на роклите по закачалките. Бяха само няколко - достатъчно за едноседмичен престой. Предполагам така беше и в другите стаи. Защо да майсторят повече рокли за момиче, което можеше да напусне двореца още на следващия ден?
Събрах малкото семейни снимки, които носех в себе си, и ги закрепих в рамката на огледалото. Толкова голямо беше, че имаше място и за тях, и за цялото ми отражение. Бях си взела малка кутийка с лични джунджурии - любимите ми обеци, панделки и ленти за коса. По всяка вероятност щяха да ми се присмеят, сложех ли ги в двореца, но пък си бяха мои и не исках да се разделям с тях. Няколкото книги от раницата си подредих върху практичната лавица до вратите към балкона.
Надникнах навън и пред очите ми се простря градината. Представляваше лабиринт от пътечки с фонтани и пейки покрай тях. Всичко цъфтеше, а живите плетове бяха изрядно подкастрени. Отвъд това грижливо поддържано парче земя се виждаха неголямо, равно поле и гъста гора. Дърветата й се ширеха толкова надалеч, че не можех да преценя дали крепостните стени на двореца я обхващат цялата. За момент се позачудих защо изобщо съществува, после прехвърлих вниманието си върху последния предмет, който бях донесла от къщи.
Бурканчето с непокорната монета. Търкулнах го между дланите си няколко пъти, заслушана в дрънченето на метала по ръбовете на стъклото. Защо изобщо го бях взела със себе си? За да ми напомня за онова, което ми беше отказано?
Тази дребничка мисъл - че любовта, с години съграж- дана на закътано, тайно място, вече я нямаше в живота ми, - ме накара да се просълзя. Оказа се последната капка в чашата на напрегнатия ми ден. Още не бях решила къде ще сместя бурканчето, но временно го оставих върху нощната масичка.
Изгасих лампата, настаних се върху пухкавите завивки и се вгледах в стъкления затвор на пенито. Дадох воля на тъгата си. На мислите си за него.
Как се беше случило така, че да загубя толкова много за толкова кратко време? Човек би предположил, че раздялата със семейството, началото на нов живот в непозната среда и прекъсването на всички връзки с любимия са събития, назряващи години наред, а не в рамките на ден.
Питах се какво ли е искал да ми каже в онзи последен момент. Подозирах, че гордостта му е попречила да го изрече на глас. Дали не беше свързано с нея?
Продължавах да се взирам в буркана.
Може би е искал да се извини? Предишната вечер добре го бях скастрила. Нищо чудно.
А дали не се е опитвал да ми каже, че ме е преживял вече? Е, това го видях със собствените си очи, благодаря за вниманието.