Че още не ме е преживял? Че още ме обича?
Прогоних това хрумване от съзнанието си. Не биваше да позволявам на надеждата да хваща корени. В момента беше най-полезно да го мразя. Гневът щеше да ми дава тласък. Все пак една от основните причини за участието ми в Избора беше възможността да се отдалеча колкото се може повече от него за максимално дълго време.
Но надеждата се мъчеше да си пробие път. И носеше със себе си носталгията по дома, по утешителната прегръдка на Мей в леглото ми. Носеше и болката от омразата на конкурентките ми, от опитите им да сринат самочувствието ми. И треската покрай предстоящите телевизионни изяви. И смразяващият страх от фанатици, готови да жертват живота ми в името на политическа кауза. Всичко това връхлетя твърде стремглаво грохналото ми след крайно тежък ден съзнание.
Зрението ми се замъгли. Дори не съзнавах, че роня сълзи. Едва дишах. Цялата се тресях. Скочих от леглото и побягнах към балкона. В паниката си първоначално не успях да дръпна резето, но при втория опит отворих вратата. Надявах се свежият въздух да е достатъчен лек, но уви. Дъхът ми продължаваше да излиза на студени пресекулки.
И тук не чувствах свобода. Решетките на балкона ме ограждаха като в клетка. А отвъд тях се издигаха крепостните стени на двореца, безкрайно високи със стражи по постовете.
Умирах да избягам, но никой нямаше да ми го позволи. Отчаянието ме сриваше все повече и повече. Погледнах към гората. Сигурна бях, че от усоите й се виждаше само зеленина.
Завъртях се и хукнах. Първите ми крачки бяха леко несигурни заради сълзите в очите ми, но някак успях да се добера до вратата. Изтичах по единствения познат ми коридор, напълно сляпа за ценните картини, тежките драперии и позлатени корнизи. Не отчетох дори стражите. Не познавах разположението на замъка, но знаех, че сляза ли по стълбището и свия ли надясно, ще се озова пред масивните стъклени врати към градината. Само тях ми трябваше да стигна.
Спуснах се надолу по централното стълбище, а плясъкът от босите ми ходила отекваше по мрамора. По пътя си срещнах още няколко от стражите, но нито един от тях не ме задържа. Не и докато не намерих търсеното място.
Както и по-рано, на пост от двете страни на изхода към градината стояха мъже и когато се втурнах към вратите, единият изскочи пред мен, преграждайки пътя ми с копието си.
- Простете, госпожице, но трябва да се върнете в стаята си - заяви авторитетно. Макар и да говореше тихо, гласът му проехтя като гръм сред глухотата на елегантния вестибюл.
- Не... не. Трябва... навън - думите се оплитаха в устата ми, не можех да дишам нормално.
- Госпожице, незабавно трябва да се приберете в стаята си - ворият страж пристъпваше към мен.
- Моля ви - задъхвах се. Очаквах всеки момент да припадна.
- Съжалявам... лейди Америка - прочел беше името ми от значката. - Време е да се връщате в стаята си. - И тръгна решително към мен.
- Аз... не ми достига въздух - запънах се, политайки в ръцете му. Копието падна на земята. С последни сили задращих вяло по гърдите му.
- Пусни я! - обади се трети глас, млад, но с осезаема тежест. Понечих да се обърна, ала главата ми по-скоро клюмна в неговата посока. И кого да видя? Принц Максън. Изглеждаше малко странно заради ъгъла, под който висеше главата ми, и все пак разпознах косата и скованата му стойка.
- Прималя й, Ваше Височество. Искаше да излезе навън - обясни смутено първият страж. Лошо му се пишеше, ако ме беше наранил. Вече бях собственост на Илеа.
- Отвори вратите.
- Но... Ваше Височество...
- Отвори вратите и я пусни. Веднага!
- Слушам, Ваше Височество - първият страж се спусна да изпълнява заповедта. С все още оклюмала глава чух подрънкването на ключове и плъзването на един от тях в ключалката. Опитах да се изправя на крака под зоркия поглед на принца. В този момент божественият аромат на свеж въздух обля тялото ми, зареждайки ме с нужната енергия. Изтръгнах се от ръцете на стража и като опиянена се втурнах към градината.
Олюлявах се на краката си, но грацията ми беше последна грижа в момента. Просто имах нужда да постоя под небето. Отворих сетивата си за топлия въздух, за тревата под босите ми ходила. Изтънчената атмосфера на двореца витаеше дори в този къс природа. Имах намерението да стигна чак до гората, но краката отказаха да ме носят. Срутих се пред малка каменна пейка, изцапвайки ефирната си нощничка в прахоляка, отпуснах ръце върху студената седалка и зарових лице в тях.
Нямах сили да ридая, затова сълзите се стичаха тихо по бузите ми. Въпреки това отнемаха цялото ми внимание. Как се бях озовала на това място? Как го бях допуснала? Какъв живот ме чакаше тук? Щях ли някога да си възвърна поне частица от предишния?