Нямах отговори. И се чувствах отчайващо безсилна.
Погълната в мислите си, разбрах, че не съм сама, чак когато принцът проговори.
- Добре ли сте, мила? - попита ме Максън.
- Не съм ти никаква „мила“ - вдигнах стръвен поглед към него. Нямах намерение да му спестявам нито капка от отвращението, което пораждаше в мен.
- Засегнал ли съм ви с нещо? Не удовлетворих ли желанието ви? - изглеждаше искрено объркан от реакцията ми. Явно очакваше всичките до една да го боготворим и да прославяме небесата, че го има.
Втренчих безстрашен поглед в него, макар и да подозирах, че сълзите по бузите ми разваляха ефекта.
- Простете, мила, но възнамерявате ли да плачете още? - попита ме той, очевидно непривикнал към подобни сцени.
- Не ме наричай така! Мила съм ти, колкото и останалите трийсет и четири затворнички в замъка ти.
Той се приближи до мен, сякаш несмутен от дръзкия ми тон. Изглеждаше просто... замислен. Интересно стоеше това изражение на лицето му.
Походката му беше учудващо елегантна за младо момче и излъчваше невероятна самоувереност. Като си представих в що за неловка картинка се бях озовала, дързостта ми се постопи. Принцът крачеше около мен в официален костюм, а аз се гърчех полугола на земята. Като че ли високото положение не му придаваше достатъчно авторитет, ами и маниерът му беше величествен. Навярно си беше имал доста работа със злощастни хора; проявяваше невиждано хладнокръвие.
- Не сте справедлива. Питая мили чувства към всички ви. Въпросът е да открием коя ще ми стане най-мила.
- Сериозно ли току-що използва думата „питая“?
Той се позасмя.
- Боя се, че да. Простете, но образованието ми е насадило в мен малко старомоден език.
- Образование - провлачих, извъртайки очи. - Жалка работа.
- Извинете? - недоразбра принцът.
- Жалка работа! - извиках, връщайки отново част от куража си.
- Кое?
- Този конкурс! Целият цирк! Никога ли не си се влюбвал? Така ли искаш да избереш бъдещата си съпруга? Не е за вярване колко си безхарактерен! - поразмърдах се на земята. Принцът седна на пейката, за да не ме кара да извивам глава нагоре. Аз обаче не бях в настроение да му благодаря.
- Понятно ми е защо сте си изградили такова мнение за мен, защо всичко това ви прилича на банално развлечение. Но разберете, че светът ми е изключително затворен. Не срещам много жени. Единствените ми познайници са дъщери на дипломати, с които нямаме общи теми на разговор. Е, поне ни се удава шанс да упражняваме старомодния си език.
Явно това трябваше да е шега, но само той самият я оцени. На мен не ми беше забавно. Максън се прокашля и продължи:
- Тези обстоятелства са ми попречили да срещна любовта на живота си. вие имали ли сте това удоволствие?
- Да - отвърнах сухо. Още щом думата напусна устата ми, съжалих, че не я бях преглътнала. Това беше твърде лично, не му влизаше в работата.
- Значи, родена сте под щастлива звезда - в гласа му долових завист.
Каква ирония. С едно нещо превъзхождах принца на Илеа, а именно същото бях дошла тук да забравя.
- Родителите ми са се оженили по същия начин и бракът им е сполучлив. Надявам се и аз да намеря благополучие в лицето на жена, която да спечели любовта на цяла Илеа, да ми бъде предана спътница в живота и да ме придружава в срещите с лидерите на други нации. Да бъде приятелка на приятелите ми и моя довереница. Готов съм да открия съпругата си.
Тази изповед ме озадачи. В гласа му не се долавяше и следа от сарказъм. Онова, което аз възприемах като пошло телевизионно шоу, беше единственият му шанс за щастие. Нямаше втори набор момичета. Не че не можеше да то организира, но щеше да се превърне в посмешище. Звучеше едновременно потиснат, но и изпълнен с надежда. Неприязънта ми към него се посмекчи. Минимално.
- Наистина ли се чувствате като в клетка? - в очите му се четеше искрено състрадание.
- Да, наистина - отвърнах тихо. И побързах да добавя: - Ваше Величество.
Той се позасмя.
- Мен също ме е мъчило такова чувство, и то неведнъж. При все това - не можете да отречете, че клетката ни е произведение на изкуството.
- За вас - може би. Населете я обаче с трийсет и четирима непознати мъже, борещи се за едно и също нещо. Да видим тогава колко ще ви се хареса.
Той вдигна вежди.
- Казвате, че се водят спорове за мен? Нима не е пределно ясно, че изборът е лично мой? - Максън се разсмя.
- Всъщност не се изказах правилно. Борят се за две неща. Едни - за вас, други - за короната. И всичките си въобразяват, че знаят как да насочат вниманието ви към себе си.