- А, да. Мъжът или короната. За жалост, някои не намират разлика между двете - той поклати глава.
- Ами успех тогава - натъртих аз.
Сарказмът ми предизвика кратко мълчание. Погледнах го с ъгълчето на окото си, очаквайки пръв да проговори. Той обаче се взираше умислено в тревата. Явно този въпрос го терзаеше от дълго време. Пое си глътка въздух и се обърна към мен.
- А вие за кое от двете се борите?
- В интерес на истината, тук съм по погрешка.
- Как така?
- Ами така. Дълга история е. Но вече... е късно. При това не се боря. Единственият ми план е да похапна добре, преди да ме изритате.
Максън прихна да се смее. За моя изненада дори се преви надве и плесна коляното си. Поведението му представляваше чудновата смесица от скованост и непринуденост.
- От кои сте? - попита ме внезапно.
- Моля?
- Двойка? Тройка?
Изобщо ли не следеше събитията?
- Петица.
- Аха, в такъв случай храната предлага подобаваща мотивация. - Пак се разсмя. -Извинете, но ми е трудно да прочета името ви в тъмнината.
- Аз съм Америка.
- Чудесно - Максън отмести погледа си към нощната градина, усмихвайки се просто ей-така. Явно нещо в настоящия момент го забавляваше. - Америка, мила моя, сърдечно се надявам да откриете нещо в тази клетка, за което си струва да се борите. След цялата тази драма не мога да си представя какво ни очаква, ако наистина си наумите нещо.
Стана от пейката и клекна до мен. Беше твърде близо. Пречеше ми да мисля. Дали от вкоренения ми респект към кралските особи, или от все още разклатените ми нерви, но бях твърде шокирана, за да се възпротивя, като хвана ръката ми.
- Ако желаете, бих могъл да известя персонала, че предпочитате да прекарвате вечерите си в градината. Така ще избегнете физическата намеса от страна на стражата. Въпреки това настоявам да ви охраняват.
Естествено, че желаех. Идеята за свобода, била тя ограничена, ми звучеше адски примамливо, но държах да е наясно с отношението ми към него.
- Не бих... не съм сигурна, че искам да приемам каквото и да било от вас - дръпнах пръстите си от ръката му.
Явно не беше очаквал такъв отговор. Стори ми се даже леко наранен.
- Ваша воля - Съвестта ме жегна. Нямах право да го оскърбявам, и то само защото не го харесвах. - Възнамерявате ли да се прибирате в близко време?
- Да - отвърнах глухо, забола поглед в земята.
- В такъв случай ще ви оставя насаме с мислите ви. До вратата ще ви чака страж.
- Благодаря ви, ъм, Ваше Величество! - поклатих глава. Колко ли пъти се бях обърнала към него неподобаващо в този ни разговор?
- Мога ли да ви помоля за една услуга, скъпа ми Америка? - той отново взе ръката ми. Не отстъпваше така лесно.
Вперих преценяващ поглед в него и отвърнах нерешително :
- Зависи каква.
Усмивката се върна на лицето му.
- Не споменавайте за срещата ни пред другите. Запознанството ни е планувано за утре и не искам останалите момичета да се чувстват пренебрегнати. Не че бих описал нападките ви като особено романтични, но все пак.
Мой ред беше да се усмихна.
- В никакъв случай! - поех си дълбоко въздух. - Няма да кажа и дума.
- Благодаря ви! - докосна ръката ми с устни. Когато стана, я върна внимателно в скута ми. - Лека нощ.
Впих смаян поглед в местенцето, където още се разливаше топлината от целувката му. После вдигнах очи да го видя как се отдалечава, предоставяйки ми самотата, по която бях копняла цял ден.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На сутринта не ме събудиха стъпките на прислужниците, нито шуртенето на водата във ваната. Събуди ме светлината от прозореца, когато Ан внимателно плъзна по корниза пищните тежки завеси. Тананикаше си тихичко, видимо доволна от поверената й работа.
Още нямах готовност да изляза изпод завивките. През нощта едва бях укротила тревожния си ум, особено след прозрението, че среднощните ми преживявания в градината можеха да значат край за мен. Възнамерявах при първа възможност да се извиня на Максън. Но щях да се учудя, ако изобщо ме допуснеше до себе си.
- Госпожице? Будна ли сте?
- Нееее - простенах във възглавницата. Сънят доникъде не ми беше стигнал, а и леглото ме обгръщаше като пухкав облак. Ан, Мери и Луси обаче се разсмяха в един глас, което ми даде достатъчен повод да се усмихна и да се размърдам.
Имах чувството, че с тях трите щяхме да си паснем най-добре. Питах се дали можеха да ми станат нещо като довереници, или редът в двореца не им позволяваше да изпият дори чаша чай с мен. Макар и да бях Петица по рождение, сега всички ме възприемаха като Тройка. А щом те работеха като прислуги, значи, произхождаха от Шеста каста. Аз лично нямах нищо против този факт. Обичах да общувам с Шестици.