- Съжалявам, че сестра ви не се разплака.
- Не ми се вярва. - Шеговитият ми тон даваше да се разбере, че не съм приела тежко загубата.
- Досега не се бях обзалагал с никого. Честно казано, печалбата ми се услади - гласът му прозвуча леко извинително.
- Късметът на начинаещия.
- Възможно е - отвърна ми той с усмивка. - Следващия път ще се опитаме да я разсмеем.
В главата ми моментално се занизаха всевъзможни сценарии. Какво в двореца би накарало Мей да си умре от смях?
Максън явно прочете мислите ми.
- Какво е семейството ви?
- В смисъл?
- В най-общия. Сигурно е коренно различно от моето.
- И още как - позасмях се аз. - Ами като за начало не носят корони на закуска.
Максън също се ухили.
- В дома Сингър са изискване само на вечеря, предполагам?
- Именно.
Той се подсмихна тихичко. Започвах да се убеждавам, че Максън всъщност не е онзи сноб, за който го имах преди запознанството ни.
- Какво друго? Вкъщи сме пет деца, като аз съм средното по възраст.
- Пет!
- Да, пет. Повечето простосмъртни семейства са многодетни. Аз също бих отгледала много деца, ако имам възможност.
- О, така ли? - Максън изви вежди въпросително.
- Точно така - отвърнах. Тонът ми беше някак поверителен. Не можех да си го обясня, но явно възприемах тази подробност като доста лична. Само пред още един човек я бях разкрила.
Прободе ме внезапна тъга, но успях да я отблъсна.
- Както и да е, най-голямата ми сестра, Кена, е омъжена за Четворка. В момента работи в една фабрика. Майка ми настоява да си търся мъж поне от Четвърта каста, но не искам да оставям пеенето. Толкова радост ми носи. А сега, не щеш ли, ме повишиха в Тройка. Чувството е много шантаво. Въпреки това ще се опитам да продължа кариерата си на певица.
Кота е по-големият ми брат. Художник е. Напоследък не се виждаме често. Дойде да ме изпрати, и толкова.
Следваща в подредбата е моя милост.
Максън се усмихна искрено.
- Америка Сингър - обяви, - най-близката ми приятелка.
- Същата - врътнах очи аз. Естествено, изобщо не си въобразявах, че съм най-близката му приятелка. Рано беше за такива етикети. Но трябваше да си призная, че с друг не бях споделяла толкова лични неща. Като изключим семейството и възлюбения, разбира се. Е, и
Марли. Дали и при него беше така?
Извървяхме бавно разстоянието в коридора и тръгнахме надолу по стълбището. Принцът като че ли не бързаше за никъде.
- След мен е сестричката ми Мей. Същата онази, която ме изигра и не се разплака. Направо ми потънаха гемиите; не мога да повярвам, че и сълзица не пророни! Измяната настрана, малката е художничка. И... я обичам безкрайно.
Максън огледа изпитателно лицето ми. Винаги се размеквах, станеше ли дума за Мей. Максън ми беше симпатичен, но не знаех дали е добра идея да си изливам душата пред него.
- Най-дребният е Джерад. Само на седем годинки е. Все още умува дали му се става художник, или музикант. От всичко най-много обича да рита топка и да събира буболечки -чудесни хобита, но няма хляб в тях. Мъчим се да го подтикнем към повечко експерименти в изкуството. Е, това сме всички.
- Ами родителите ви? - настоя принцът.
- Ами вашите родители? - отвърнах с въпрос и аз.
- Моите родители ги познавате.
- Напротив. Запозната съм само с публичните им персони. Какви са в реалния живот? - подръпнах ръката му, което си беше цял подвиг. Мишците му бяха внушителни. Релефът на здравите му мускули се открояваше дори изпод покритието на ризата и сакото. Максън въздъхна, но съвсем не толкова подразнено. Даже май се радваше, че има кой да му вади душата. Колко ли беше самотно да израснеш без братя и сестри?
Излязохме в градината, а той още мъдруваше как да ми отговори. Когато минахме покрай стражите, забелязах многозначителните им усмивчици. Малко след постовете им ни очакваше операторски екип. Естествено, че нямаше да пропуснат първата среща на принца. Максън просто поклати глава и всички незабавно се оттеглиха. Някой даже изруга дискретно. Не че имах особено желание да ме преследват хора с камери, но все пак постъпката на Максън ме озадачи.
- Добре ли сте? Струвате ми се напрегната - отбеляза той.
- Вас ви смущават ридаещи жени, мен - разходки с принцове - свих небрежно рамене.
Максън ми отвърна с тих смях, но нищо повече. Тръгнахме на запад, където величествената гора вече заприщваше слънцето, макар и залезът да беше далеч. Сенките ни обгърнаха, сякаш ненадейно се бяхме озовали в тъмна шатра. Тъкмо тук бях искала да се скрия през онази смутна нощ. Вече бяхме сам-сами. Отдалечавахме се все повече и повече от двореца и стражите.