- С какво ви смущавам толкова?
Поколебах се, но в крайна сметка реших да бъда пряма.
- С личността си. С намеренията си. Не знам какво точно да очаквам от тази невинна разходчица.
- Разбирам - той спря намясто и се обърна с лице към мен. Бяхме на сантиметри един от друг и по гръбнака ми пробяга студена тръпка, независимо от топлия летен въздух. -Предполагам досега сте осъзнали, че не съм от хората, които увъртат. Ще ви разкрия какво искам от вас.
Максън пристъпи към мен.
Дъхът спря в гърлото ми. Току-що бях попаднала в ситуацията, от която най-много се опасявах. Наоколо нямаше нито стражи, нито камери - изобщо нямаше кой да го спре да постъпи както реши с мен.
Да го наречем коленен рефлекс. Най-буквално. Забих коляно в бедрото на Негово
Величество. И то силничко.
Максън изкрещя и стисна с ръце ритнатото място, а аз заотстъпвах назад.
- Това пък за какво беше?
- Ако ме пипнеш и с пръст, ще си изпатиш още повече! - обещах аз.
- Моля?
- Казах, че ако...
- Да, да, немирнице такава, чух те и първия път - спря ме Максън с болезнена гримаса. - Но защо ти беше да ме риташ, за бога?
Почувствах как тялото ми се нажежава. Бях си направила възможно най-прибързаното заключение, противопоставяйки се на посегателство, което явно си бях въобразила.
Стражите се притекоха на помощ, дочули малкото ни спречкване. Поприведен от болка, Максън ги отпрати с ръка.
Помълчахме известно време, а щом агонията поотмина, принцът се обърна към мен.
- Какво си мислеше, че ще направя? - продължаваше да се чуди той.
Аз просто свих глава между раменете си с пламнали бузи.
- Америка, какво си мислеше, че ще направя? - звучеше разстроен. Повече от разстроен. Засегнат. Очевидно се беше досетил какво си бях втълпила и изобщо не му харесваше. - На публично място? Решила си, че... божичко! Та аз съм джентълмен!
Понечи да си тръгне, но пак се обърна.
- Защо въобще ми предложи приятелството си, щом имаш толкова ниско мнение за мен?
Не можех дори да го погледна в очите. Не знаех как да му обясня, че ме бяха настроили да очаквам разгонено куче, че тъмнината и уединението ми въздействаха странно, че с едно-единствено момче бях оставала насаме преди, а с него винаги се стигаше дотам.
- Днес ще вечеряш в стаята си. Сутринта ще си поговорим пак.
Изчаках в градината, докато се уверя, че всички останали вече се бяха стекли в трапезарията, после обходих няколко пъти коридора, преди да се прибера в стаята си. Ан, Мери и Луси не бяха на себе си от вълнение. Сърце не ми даде да им кажа, че не бях прекарала цялото това време в компанията на принца.
Храната вече ме чакаше на масата до балкона, а позорът ми най-накрая реши да отстъпи място на глада. Само че не дългото ми отсъствие бе подтикнало прислужничките към такова оживление. Върху леглото ми се мъдреше грамадна кутия, която сякаш си просеше да бъде отворена.
- Може ли и ние да видим? - изчурулика Луси.
- Луси, не ставай нахална! - скастри я Ан.
- Оставиха я веднага щом излязохте! Оттогава сме на тръни! - възкликна Мери.
- Мери! Дръж се прилично! - нахока и нея Ан.
- Не се притеснявайте, момичета. Нямам тайни. - Дойдеха ли да ме изритат сутринта, щях да разкажа всичко на прислужничките.
Усмихнах им се вяло и дръпнах огромната червена панделка на кутията. Вътре открих три чифта панталони. Едни ленени, едни малко по-делови, но от приятна на пипане материя, и едни дънкови с невероятна кройка. Отгоре им лежеше картичка с герба на Илеа.
Искането ви е толкова скромно, че не бих могъл да откажа. И все пак ще ви помоля да ги носите само в съботните дни. Благодаря ви за компанията.
Ваш приятел,
Максън
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В общи линии не ми остана много време за срам и тревоги. Когато моите прислужнички ме облякоха най- безгрижно на следващата сутрин, допуснах, че не ми е било отказано присъствие в трапезарията. Максън демонстрираше неочаквано милосърдие, позволявайки ми да се храня с останалите: отпускаше ми един вид прощална закуска, последни мигове в красивото обкръжение на избраните.
Почти приключвах със сутрешното угощение, когато Крие най-накрая събра куража да ме разпита за срещата ми с принца.