Погледнах отражението си в огледалото. Продължавах да приличам на себе си. Съзерцавах най-красивата си версия, но все пак разпознах лицето си. Още откакто бяха изтеглили името ми, се страхувах да не загубя идентичността си - да не видя в огледалото момиче, намацано с пластове грим и отрупано с тонове бижута, из които трябваше да се ровя седмици наред, за да открия себе си. До момента не бях загубила Америка.
И типично за Америка се облях в пот по пътя към залата, която служеше за снимачна площадка. Бяха ни заръчали да се явим десет минути преди началото на предаването. По своя преценка ги увеличих на петнайсет. Други пък, като Селест например, бяха сметнали, че триминутният аванс е напълно достатъчен. Затова и се стекохме на няколко вълни.
Сцената представляваше гъмжило от трудещи се хора - тази вечер помещаваше и няколко стъпаловидни реда седалки за избраниците. Държавните съветници, познати ми от телевизионния екран, преговаряха сценария и оправяха вратовръзките си. Звездите на Избора се суетяха пред огледалата, подръпвайки оттук-оттам екстравагантните си рокли. Изобщо - вихреше се трескава дейност.
Обърнах се точно навреме, за да хвана кратък откъслек от живота на Максън. Майка му, очарователната кралица Амбърли, заглади един немирен кичур към останалата му коса.
Той поизпъна сакото си и й каза нещо. Тя му кимна одобрително и Максън се усмихна. Щях да погледам още малко от тази мила сценка, но Силвия, по-бляскава от всякога, дойде да ме съпроводи до мястото ми.
- Продължете към скамейките, лейди Америка - насочи ме тя. - Изберете си къде да седнете. Както виждате обаче, предните редове вече са окупирани. - Прозвуча състрадателно, сякаш ми съобщаваше лоша новина.
- Ясно, благодаря ви - отвърнах и с най-голямо удоволствие се отправих към задния ред.
Само дето изкачването на тесните стъпала с вталената рокля и елегантни токчета не ми допадна особено. (Имаше ли изобщо смисъл от толкова шикозни обувки? Краката ми нямаше да се виждат.) Все пак преодолях изпитанието. Като се появи в залата, Марли ми махна с усмивка и дойде да седне до мен. Много ме трогна с решението си да ми прави компания, вместо да заеме някое от свободните места на предния ред. Каква вярност! Щеше да е кралица за чудо и приказ.
Искрящо жълтата й рокля подчертаваше златистата й коса и целунатата от слънцето кожа, придавайки й неустоимо сияние.
- Марли, роклята ти е разкошна. Изглеждаш поразително!
- О, благодаря ти. - Като че ли се поизчерви. - Опасявах се да не е твърде крещяща.
- Съвсем не! Повярвай ми, идеална е за теб.
- Много исках да си поговорим, но все се губиш някъде. Дали ще успея да те хвана утре? - попита ме шепнешком.
- Разбира се. В Дамския салон, нали така? Събота е - отвърнах със същия дискретен тон.
- Чудесно - съгласи се развълнувано Марли.
Ейми, която седеше пред нас, се обърна с молба.
- Имам чувството, че фуркетите ми са се разхлабили. Ще им хвърлите ли едно око, момичета?
Без да каже и дума, Марли зарови фините си пръсти в къдриците на Ейми, опипвайки за разхлабени фуркети.
- Така по-добре ли е?
- Да, благодаря ти - въздъхна Ейми.
- Америка, да имам червило по зъбите? - попита някой от лявата ми страна. Обърнах се, а Зои се хилеше смахнато насреща ми, излагайки на показ два реда съвършени бисерчета.
- Не, нищо ти няма - успокоих я, забелязвайки с ъгълчето на окото си как Марли кима утвърдително.
- Благодаря. Как успява да запази такова спокойствие? - посочи Зои принца, който разговаряше с човек от телевизионния екип. После завря глава между коленете си и се зае с упражнението за контролирано дишане.
С Марли се спогледахме и едновременно ни напуши смях. Трудно беше да го сдържим, гледайки съседката ни отляво, затова плъзнахме погледи из залата, обсъждайки тоалетите на претендентките. Имаше момичета в съблазнително червено и свежо зелено, но никоя друга не носеше синьо. Само Оливия беше дръзнала да се издокара в оранжево. Не че разбирах много от модни тенденции, но и двете с Марли бяхме единодушни, че все някой е трябвало да й отвори очите. Отровният цвят караше кожата й да изглежда зеленикава.