- В никакъв случай! Не съм малко дете.
Принцът се подсмихна.
- Ще стои отвън. Напълно ще забравиш, че е там.
- Друг път! - възразих аз. - Ще го усещам.
Максън въздъхна театрално. Толкова бях погълната
в спора, че не чух шушукането, докато Селест, Емика и Тайни почти не ни бяха подминали на път за стаите си.
- Дами - поздрави ги Максън с дискретно кимване.
Е, наивно беше от моя страна да си въобразявам, че никой няма да ни види заедно. Почувствах как лицето ми се нагорещява, макар че не проумявах защо.
Момичетата го удостоиха с по един реверанс и продължиха надолу по коридора. Като стигнахме стълбището, хвърлих един поглед през рамо. Емика и Тайни зяпаха любопитно. До няколко минути щяха да са разгласили клюката. Утре несъмнено ме очакваше поредната инквизиция. Селест ме гледаше кръвнишки. По всяка вероятност приемаше поведението ми като лична обида.
Обърнах се напред и изстрелях първото нещо, което ми щукна в главата.
- Казах ли ти, че момичетата, дето се поразтрепериха при нападението, в крайна сметка ще решат да останат? - Не знаех кои точно бяха поискали да си ходят у дома, но се носеха слухове, че Тайни е била една от тях. Беше припаднала онзи ден в трапезарията. Други сочеха към Барнел, но тук вече силно се съмнявах. Първо трябваше да изкопчат короната от мъртвешката й хватка.
- Не можеш да си представиш колко ми олекна от този факт. - Май говореше сериозно.
Позабавих следващата си реплика, понеже далеч не бях очаквала подобен отговор, а и много внимавах да не падна. Нямах опит в синхронното слизане по стълби. Токчетата, разбира се, не ми помагаха особено. Но поне знаех, че залитна ли, има кой да ме хване.
- Аз пък си мислех, че ще е улеснение - отбелязах, когато стигнахме до първия етаж и се почувствах по- стабилна на краката си. - Така де, сигурно е трудна задача да се спреш на едно от всичките тези момичета. Няма ли да ти е по-лесно, ако дадени фактори ги поразреждат вместо теб?
Максън вдигна рамене.
- Може би. Но повярвай ми, не ми стана приятно. - Изглеждаше леко обиден. - Добър вечер, господа! - Поздрави стражите, които отвориха вратите към градината, без да се поколебаят за миг. Позамислих се дали да не приема офертата на Максън за невъзпрепятстван достъп до двора. Идеята за лесно бягство от стените на двореца звучеше доста примамливо.
- Не разбирам какво имаш предвид - продължих разговора ни аз, докато крачехме към една от пейките - нашата пейка. Принцът ми отстъпи мястото с изглед към светлините на двореца, докато самият той ги загърби, настанявайки се с лице към мен. Така щеше да ни е по-удобно да си говорим.
За момент се поколеба дали ми сподели, но после си пое дълбоко въздух и подхвана:
- Явно съм се ласкаел, вярвайки, че си струвам известна доза риск. Не че умишлено бих поставил друг човек в рискована ситуация! - побърза да поясни. - Не това имах предвид. Просто... знам ли. Нима не си личи, че и моята глава е в торбата?
- Ами, всъщност не. Семейството ти е до теб и ти дава подкрепа, докато ние се съобразяваме с вашия график. Животът ви си е същият, а нашият се мени от ден на ден. Какво пък толкова си заложил на карта?
Максън ме изгледа шокирано.
- Америка, може и да имам подкрепата на семейството си, но представи си колко смущаващо е родителите ти да следят изкъсо първите ти стъпки в любовта. Поправка: не само родителите ти, ами цялата нация! А отгоре на всичко - тук не говорим за общоприетия вид романтична среща. Що се отнася до съобразяването ви с моя график - какво да ти кажа? Когато не съм с претендентките, мобилизирам войски, кова закони, внасям промени в бюджета... и то собственоръчно - поне в последно време, тъй като баща ми държи да ме гледа как се мъча заради липсата ми на опит. Неизменно допускам грешки, а той върви подир мен и ги поправя. И през целите ми безумно натоварени дни, вие - момичетата, не ми излизате от главата. Присъствието ви ме вълнува и ужасява в същото време!
Жестикулираше повече от обикновено - размахваше ръце във въздуха и браздеше с пръсти косата си.
- Твърдиш, че животът ми е непроменен? Според теб какви са шансовете да открия жената на живота си сред вас? Ще съм късметлия да намеря момиче, което поне да ме търпи до края на дните ни. Ами ако вече съм я изпратил да си ходи, понеже не съм почувствал онази искрица? Ако е готова да си плюе на петите при първата несгода? Какво ще правя, ако изобщо не я открия? Какво, Америка?
Речта му бе започнала като гневна и пламенна изповед, но в края й нямаше нищо реторично. Въпросите му бяха съвсем истински: питаше какво го очаква, в случай че не намереше кого да обича? Но имах чувството, че и това не беше основната му грижа; повече го глождеше тревогата, че никоя няма да обикне него.