- Какво е мнението ти? За Избора говоря - попитах аз.
- Ами какво - нормално. И той, клетникът, все някак, трябва да си намери женичка. -Гласът му беше пропит със сарказъм. А мен ме интересуваше откровеното му мнение.
- Аспен.
- Добре де, добре. Ами, донякъде ми е жал. Не излиза ли принцът на срещи с момичета? Така де - толкова ли е нежелан? Щом гледат да събират принцесите само с принцове, защо и него не го уредят с някоя? Все някоя кралска глезеница ще му е на ниво. Хич не схващам. Ето ти го отговора ми. В същото време обаче... - въздъхна той - една част от мен одобрява идеята. Вълнуващо си е. Представи си само: принцът да се влюби пред погледите на всички! Пък и защо да не ощастливи някое бедно момиче? Всяко едно може да е следващата ни кралица. Вдъхновяващо е. Кара ме да вярвам, че и аз самият някой ден мога да намеря щастие.
- Значи, си съгласен да запишете близначките? - по-интересувах се аз.
- Да. Всички сме виждали принца тук-там; струва ми се свестен. Е, че е лигльо -лигльо е, но поне е добронамерен. А и сестричките са толкова развълнувани, че да им се радва човек. Днес, като се върнах от работа, танцуваха из цялата къща. Освен това безспорно ще се отрази добре на семейството. Мама храни големи надежди, понеже ще имаме не една, а две участнички.
Поне за едно хубаво нещо около ужасяващия конкурс ми се отваряха очите. От тюхкане покрай самата мен не се бях сетила за сестрите на Аспен. Ако изтеглеха поне една от тях, ако едната спечелеше...
- Аспен, съзнаваш ли какво би означавало това? Ако принцът избере Кембър или Силия?
Той ме притисна по-силно към себе си, допирайки устни в челото ми. Едната му ръка милваше гърба ми.
- Цял ден това ми е в главата - отвърна. Дрезгавината в гласа му измести всяка друга мисъл от съзнанието ми. Исках единствено да ме докосва, да ме целува. И точно натам щяха да потръгнат нещата, ако стомахът му не беше изкъркорил, връщайки ме към реалността.
- О, за малко да забравя, нося храна - обявих бодро.
- Вярно? - Опита се да прозвучи равнодушно, но нетърпението прозираше в гласа му.
- Ще си оближеш пръстите; сама съм сготвила пилето.
Напипах вързопчето и го подадох на Аспен, който, естествено, запази благоприличие и се нахрани бавно. Отхапах си парче от ябълката, за да не се почувства неудобно, но останалото отстъпих на него.
Вкъщи ни беше трудно да осигуряваме храна за трапезата, но в дома на Аспен това беше абсолютна борба. Работата му беше доста по-стабилна от нашето препитание, но му плащаха значително по-малко. Семейството му вечно гладуваше. Както аз бях поела ролята на възрастен при първа нужда, така и Аспен, най-големият от шестимата си братя и сестри, се беше нагърбил с тази на глава на домакинството. Отстъпваше дяла си от малкото храна в къщата на децата и майка си, която работеше до припадък. Баща му беше починал преди три години и сега семейството разчиташе почти изцяло на Аспен.
С умиление го гледах как облизва пилешката мазнина и подправките от пръстите си и чупи сладко от хляба. Не ми се мислеше откога не беше ял.
- Бива си те в кухнята. Ако така охранваш и съпруга си един ден, няма да има по-щастлив човек от него - похвали ме той през пълна с ябълка уста.
- Значи, ти ще си охранен и щастлив. Разбрали сме се.
- Ех, как ми се иска да съм охранен!
Посмяхме се и след това ми разказа как са минали дните му от последната ни среща. Беше посвършил малко канцеларска работа за един от цеховете и заплатата щяла да му стигне до края на следващата седмица. Майка му най-сетне си беше подсигурила няколко редовни клиента.
Двойки, чиито домове ходеше да чисти. Близначките се сърдеха, защото ги беше накарала да се отпишат от следучилищния театрален кръжок, за да припечелват и те по някой долар.
- Ще пробвам да си намеря работа за неделите. Не искам да се отказват от нещо толкова любимо заради пари. - Каза го с такова упование в гласа, сякаш наистина вярваше, че ще смогне.
- Аспен Леджър, да не си посмял! И бездруго грохваш от работа.
- Ех, Мер - прошепна в ухото ми. Цялата настръхнах. - Знаеш ги Кембър и Силия. Нужни са им контакти с хора. Сърце не ми дава да ги заключа някъде и да им връча метлата или химикалката. Няма да го понесат.
- Да, но не е справедливо да чакат всичко наготово, Аспен. Знам колко ги обичаш, но и за себе си трябва да се грижиш. Ако им мислиш доброто, трябва да пазиш мъжа в къщата.
- Не се безпокой, Мер. Очертават се светли дни. Няма цял живот да се бъхтя.
Но тъкмо това щеше да стане. Семейството му щеше вечно да живее в недоимък.
- Аспен, знам, че си способен да се справиш. Но все пак не си супергерой. Няма как сам да им подсигуриш всичко. Невъзможно е.