Максън тихо изрече името Кота Сингър и споменът очевидно изникна в съзнанието му.
Отметнах косата от раменете си и се подготвих за най-тежкото.
- Искрено се радваме за Кота; много труд беше вложил в скулптурата си. А и по онова време така бяхме закъсали за пари, че цялото семейство се оживи. Кота обаче задържа почти цялата сума за себе си. Това беше произведението, което даде начален старт на кариерата му; поръчките заваляха. Сега клиентите чакат с месеци за негова творба, а цените му са подобаващо солени. Може да се каже, че е пристрастен към славата. Петици рядко получават такова признание.
Погледите ни се срещнаха в един съдържателен момент и в мислите ми отново изплува прозрението, че исках или не, повече никога нямаше да се движа незабелязано сред обществото.
- Както и да е, когато поръчките зачестиха, Кота реши да се отдели от домакинството ни. Голямата ми сестра тъкмо се беше омъжила и вече не носеше пари в семейството. А Кота преуспя и си обра крушите. - Опрях длани в гърдите на Максън, за да подчертая думите си. - Не е редно така. Семейство не се загърбва. Само заедно имаме шанс да оцелеем.
Прочетох разбирането в очите му.
- Скътал е всичко за себе си. За да си купи място на по-предния ред може би?
Кимнах утвърдително.
- Навил си е на пръста да стане Двойка. Ако си мечтаеше да е Четворка или дори Тройка, можеше да си купи титлата и да останат пари за семейството. Той обаче е вманиачен. Глупава работа. Разполага с всякакви удобства и пак ламти за онова проклето звание. Няма да спре, докато не го получи.
Максън поклати глава.
- Това начинание може да му отнеме цял живот.
- Май не го е грижа, стига на надгробната му плоча да пише „Втора каста“.
- Да разбирам ли, че вече не сте толкова близки?
Въздъхнах.
- Поне в последно време. Първоначално не бях схванала ситуацията. Мислех си, че Кота се изнася от дома, за да заживее самостоятелно, а не за да се отцепи от нас. Дори застанах на негова страна. Като уреждаше апартамента и ателието си, ходих да му помагам. Обърнал се беше за помощ към същото онова семейство Шестици. Най-възрастният син беше на разположение и с удоволствие дойде да удари едно рамо на Кота.
Прекъснах разказа си за секунда, обзета от спомени.
- Та, разопаковах си аз кашони... а той се появи отнякъде. Погледите ни се срещнаха и внезапно осъзнах, че вече не е онзи батко грубиянин, когото познавах някога. Доста време беше минало от последната ни среща. Вече не бяхме деца. През целия ден най-случайно се бутахме един в друг, разтребвайки апартамента. Постоянно ми хвърляше усмивки и ме караше да се чувствам като пробудена от дълбок сън. Направо... загубих ума си по него.
Гласът най-накрая ми изневери и отроних няколко от дълго преглъщаните си сълзи.
- Практически бяхме съседи и честичко се разхождах денем из квартала с надеждата, че ще го срещна. Понякога, когато майка му идваше да помага с къщната работа, водеше и него. И двамата просто се гледахме - друго не ни беше позволено. - От гърдите ми се изтръгна тъничък стон. - Той е Шестица, а аз - Петица; делят ни строги закони... и майка ми! Направо щеше да яхне метлата. Трябваше да пазим влечението си в тайна.
Жестикулирах спазматично с ръце - нагледен симптом на целия стрес, който бях притаила в душата си.
- Не след дълго започнах да намирам залепени по външната страна на прозореца ми бележчици, на които пишеше, че съм красива и имам ангелски глас. Веднага се досетих от кого са. За петнайсетия ми рожден ден мама организира тържество и покани семейството му. Той ме хвана насаме, пъхна картичка в ръцете ми и ми заръча да я прочета в стаята си. Когато най-накрая смогнах да я отворя, не намерих очакваното „Честит рожден ден“; дори не се беше подписал. Вместо това имаше кратко и ясно послание: „Къщата на дървото.