Ваше Височество...
Подръпвамухо. Вие изберете кога.
Излязох от салона, уж ми се беше доходило до тоалетната, и огледах коридора. Нямаше никого. Почаках на място, докато не видях една прислужничка да се задава откъм ъгъла с поднос за чай в ръце.
- Извинете? - привиках я тихомълком. В просторните помещения шумовете кънтяха като в пещера.
Момичето се отзова покорно и направи реверанс.
- Да, госпожице?
- Случайно да носите този чай на принца?
Тя се усмихна.
- Да, госпожице.
- Бихте ли му отнесла и това? - Показах й сгънатата бележка.
- Разбира се, госпожице!
Тя пое листчето и продължи по пътя си с още по-оживена крачка. Несъмнено щеше да прочете посланието още свиеше ли зад ъгъла, но едва ли щеше да го разшифрова.
Коридорите на двореца бяха пленителни; всеки един от тях поотделно беше толкова богато украсен, колкото цялата ни къща не беше. Тапетите, огледалата с позлатени рамки, великанските вази със свежи цветя - прелестни. Килимите бяха меки и живописни, прозорците лъщяха от чистота, а картините по стените очароваха с изяществото си.
Някои от тях разпознах като творби на прочути художници - Ван Гот, Пикасо, а други виждах за пръв път. Наред с платната бяха закачени и рамкирани фотографии на познати сгради. Имаше го дори легендарния Бял дом. Ако съдех по тези снимки и прочетеното в онзи вехт учебник по история, дворецът го превъзхождаше по размери и лукс, но все пак ми се искаше да го бях видяла с очите си.
Продължих още малко по-надолу и погледът ми се спря върху портрет на кралското семейство. Изглеждаше старичък; Максън още беше по-нисък от майка си. В наши дни стърчеше много над нея.
По време на престоя ми в замъка ги бях засичала заедно само на вечеря и пред камерите на Илейски осведомителен бюлетин. Дали не бяха по-саможиви хора? Дали не ги тормозеше присъствието на толкова млади момичета в дома им ? Само кръвните връзки и чувството за дълг ли ги задържаха тук? Не знаех как да гледам на това невидимо семейство.
- Америка?
Обърнах се, като чух името си. Максън търчеше към мен по коридора.
Имах чувството, че го виждах за пръв път.
Неизменното сако го нямаше и ръкавите на бялата му риза бяха навити нагоре. От шията му висеше разхлабена синя вратовръзка, а вечно загладената му назад коса сега подскачаше заедно с него. В ярък контраст с мъжа в униформата от вчера, този Максън имаше някак момчешко, по-земно излъчване.
Замръзнах на място. Той ме достигна и ме сграбчи за китките.
- Добре ли си? Какво се е случило? - изстреля.
Какво се е случило ли ?
- Нищо. Добре съм - отвърнах аз. Явно беше сдържал дъха си, защото сега го отпусна облекчено.
- Слава богу. Като получих бележката, реших, че ти е прилошало или че нещо е сполетяло семейството ти.
- О! Не, няма такова нещо. Максън, съжалявам. Знаех си, че идеята е глупава. Просто нямах представа дали ще дойдеш на вечеря, а исках да те видя.
- Е, казвай тогава - подкани ме той. Продължаваше да ме оглежда със сбърчено чело, сякаш се уверяваше, че всичко ми е наред.
- Нищо. Просто исках да те видя.
Максън отново притаи дъх. Вгледа се в очите ми с леко изумление.
- Просто си искала да ме видиш? - Изглеждаше приятно изненадан.
- Не се вълнувай толкова. Приятелите обикновено прекарват време заедно. - Тонът ми добави към изреченото едно „то се знае“.
- Аха, сърдиш ми се, понеже седмицата ми беше толкова натоварена, че не можах да ти обърна внимание. Не съм искал да навредя на приятелството ни, Америка. - Деловият Максън се беше върнал.
- Не, не ти се сърдя. Просто ти се обяснявам. Май и в момента си затрупан с работа. Връщай се и ме намери, като се освободиш. - Чак сега забелязвах, че още не е пуснал китките ми.
- Всъщност имаш ли нещо против да поостана още пет минутки? Горе планират бюджета, а тези събрания ме отегчават до смърт. - Без да чака отговор, Максън ме завлачи надолу по коридора към малък плюшен диван, разположен под един от прозорците, успявайки да ме разсмее. - Какво смешно видя?
- Теб - отвърнах ухилено. - Голям си образ, като недоволстваш от работата си. Какво им е страшното на тези събрания?
- О, Америка! - заоплаква се, обръщайки лице към мен. - Всички си гонят опашките. Баща ми има подход в укротяването на съветниците, но е изключително трудно да тласнеш комисиите в дадена посока. Майка ми вечно тормози татко да влива повече средства в училищната система - теорията й е, че колкото по-образован е народът, толкова по-малка е престъпността, и съм напълно съгласен с нея, само че той не е достатъчно настоятелен и все не успява да издейства пренасочването на субсидии. Направо е вбесяващо! А аз още съм никой, така че мнението ми редовно се пренебрегва. - Максън опря лакти в коленете си, отпускайки глава в дланите си. Имаше грохнал вид.