Беше ми се отворил малък прозорец към света на Максън, но картинката продължаваше да е крайно необяснима. Как така отнемаха правото на глас на бъдещия си суверен?
- Съжалявам да го чуя. Но гледай от хубавата страна на нещата - скоро ти ще имаш последната дума. - Потупах гърба му насърчително.
- Знам. Все си го повтарям. Но се чувствам толкова безсилен, когато не се вслушват в съветите ми. - Говореше към килима и ми беше малко трудно да чувам гласа му.
- Е, не се отчайвай. Майката ти е на пръв път, но реформата в образованието сама по себе си няма да постигне нищо.
Максън вдигна глава.
- Какво искаш да кажеш? - Въпросът му прозвуча почти обвинително. И с право. Беше ми споделил за една от каузите си, а аз я бях потъпкала в прахта. Опитах да посмекча изказването си.
- Ами това, че при съпоставка с печените препо-даватели, които отговарят за вас, големците, образователната база на Шестиците и Седмиците е пълна гавра. Струва ми се, че ниските касти ще имат огромна полза от по-квалифицирани учители и по-добри училища. А за Осмиците какво да кажем? Нали именно тяхната каста е отговорна за повечето престъпления в страна ни? Защо - защото не получават никакво образование. Все си мисля, че ако държавата им обръщаше малко повечко внимание, нямаше да прибягват до злодеяния. Освен това... - Млъкнах. Не знаех дали момче, израснало в разкош, бе способно да проумее идеята ми. - Чувствал ли си някога глад, Максън? Не къркоренето на корема преди вечеря, а истински глад? Ако в дома ти нямаше и трошица храна, нито за теб, нито за родителите ти, и знаеше, че задигнеш ли от хората, изяждащи повече на ден, отколкото ти за целия си живот, ще утолиш глада си... как би постъпил? Ако семейството ти разчиташе на теб, какво не би сторил, за да го спасиш?
Той се умисли мълчаливо. И преди - в разговора ни за прислужничките по време на бунтовническото нападение - бяхме зачеквали темата за огромната пропаст между кастите ни. Въпросът беше крайно спорен и си пролича, че не му се подхваща.
- Америка, не твърдя, че няма бедстващи хора, но кражбата е...
- Затвори очи, Максън.
- Моля?
- Затвори очи.
Той се намуси, но все пак изпълни нареждането ми. Почаках го да отпусне лицето си и чак тогава продумах.
- Някъде в този дворец е жената, която ще вземеш за своя съпруга.
Краищата на устните му потрепнаха в прелюдия към обнадеждена усмивка.
- Вероятно още нямаш избраница, но представи си момичетата в салона. Извикай
образа на онази, която най-много те обича. На твоята „скъпа“.
Беше отпуснал ръка върху дивана, точно до моята, и пръстите му мимолетно докоснаха моите. Допирът ме стресна.
- Извинявай - промърмори той, отпращайки ми гузен поглед.
- Не ми посягай, моля!
Той се засмя и поприбра ръцете си.
- Представи си, значи, че това момиче се осланя на теб. Иска да я обичаш и да я накараш да забрави за Избора. Да й докажеш, че дори да беше обиколил цялата страна, чукайки от врата на врата, пак нея щеше да избереш. Че тя е жената на живота ти.
Обнадеждената усмивка започна да посърва. Още по-лошо - трансформира се в мрачна гримаса.
- Разчита на грижите и закрилата ти. А стигне ли се дотам, че останете и без залък хляб, и празният й стомах така къркори, че не ти дава мира нощем...
- Спри! - Максън скочи на крака. Отиде до отсрещната страна и остана там с гръб към мен.
Налегна ме чувство за вина. Не бях очаквала така да се разстрои.
- Извинявай - прошепнах.
Той кимна, но не обърна лице към мен. Очите му се повзираха още момент в стената, а като намериха моите, прочетох в тях тъга и почуда.
- Наистина ли е толкова страшно? - попита ме.
- Кое?
- Ами... наистина ли гладуват хората?
- Максън, виж...
- Не ми спестявай истината. - Лицето му придоби решително изражение.
- Да. Гладуват. В някои семейства хората отстъпват дневната си дажба на децата или по-малките си братя и сестри. Бичуваха едно момче насред градския площад, защото откраднало храна. Понякога отчаянието те подтиква към безумни постъпки.
- Момче? На колко години?
- На девет - потреперих аз. Още ме измъчваше споменът за белезите по тясното гръбче на Джеръми. Максън размърда плещи, сякаш и той самият изживяваше ужаса му.
- А ти... - прокашля се - ... ти някога гладувала ли си?