Гаврил се засмя.
- Като ви слушам, струва ми се, че и тя самата е доста непримирима личност.
- О, да. Наследила съм упорството си от нея.
- Да разбирам ли, че сте леко опърничава? Лесно ли се палите?
Забелязах, че Максън се смее, покрил устата си с ръка.
- От време на време.
- Щом е така, случайно вие да сте госпожицата, раз-викала се на принца ни?
Въздъхнах.
- Да, аз бях. И точно в този момент майка ми вероятно получава инфаркт.
Максън привлече вниманието на Гаврил.
- Накарай я да разкаже цялата история.
Гаврил врътна рязко глава от него към мен и обратно.
- Охо! Да чуем цялата история.
Опитах да накажа Максън със свиреп поглед, но ситуацията беше толкова абсурдна, че не се получи.
- Първата нощ ме сполетя лек пристъп на... клаустрофобия и имах отчайваща нужда да изляза навън. Стражите обаче отказаха да ми отворят вратите. Вече бях напът да загубя съзнание в ръцете на единия, когато принц Максън случайно намина и ги накара да ме пуснат в градината.
- Колко мило - похвали го Гаврил, килвайки главата си на една страна.
- Да. А после тръгна след мен, за да се увери, че съм добре... Аз обаче бях толкова стресирана, че като ме заговори, му налетях и го нарекох „безхарактерен надувко“.
Гаврил се захили най-искрено. Погледнах през рамото му към Максън, който се тресеше от смях. По-конфузното в случая беше, че кралят и кралицата също се смееха. Не се обърнах да погледна към другите участнички, но и от тяхната скамейка долиташе кискане. Е, всяко зло за добро. Поне вече нямаше да ме възприемат като заплаха. Максън просто ме намираше за забавна.
- И той ви е простил? - попита Гаврил с малко по-сериозен тон.
- Колкото и да е странно - свих рамене аз.
- Е, след като сте си оправили отношенията, с какво се занимавате по време на срещите си? - върна се към сценария Гаврил.
- Обикновено се разхождаме в градината. Казвала съм му, че предпочитам да съм под открито небе. И си говорим. - Отговорът ми прозвуча жалко на фона на развлеченията, с които се похвалиха някои от другите момичета. Кино вечеринки, ловни излети, конна езда - тези занимания изглеждаха къде-къде по-вълнуващи от моята история.
Внезапно осъзнах защо се беше спуснал да си урежда толкова срещи през последната седмица. Момичетата трябваше все нещо да разкажат на Гаврил и негова задача беше да им подсигури материал. Мълчанието му по въпроса продължаваше да ми се струва шантаво, но поне вече знаех къде се е губел.
- Звучи доста приятно. Бихте ли казали, че градината е любимото ви място в двореца?
Усмихнах се.
- Може би. Но пък имам слабост към кралската храна, така че...
Гаврил се разсмя отново.
- Като последната Петица, останала в съревнованието, боите ли се, че шансовете ви да станете принцеса намаляват?
Думата отскочи от езика ми, без да ми остави време за размисъл.
-Не!
- Божичко! Определено сте духовита! - Гаврил видимо се зарадва на оживената ми реакция. - Значи, вярвате, че ще надвиете конкуренцията? Че принцът е ваш?
Хранех по-високо мнение за себе си.
- Не, не. Нямах това предвид. Не се мисля за по-добра от останалите момичета; всички те са прекрасни. Просто... не ми се вярва Максън да отпише някоя от нас само заради кастовата й принадлежност.
Цялата публика ахна. Прехвърлих изречението в главата си. Отне ми известно време да открия грешката си: бях го нарекла Максън. Да използваме малкото му име в тесен кръг, това беше едно, но да го споменем на всеослушание без уважителното „принц“ отпред, беше крайно недопустимо. А аз се бях изпуснала в ефир.
Веднага погледнах да видя дали Максън се е ядосал. Той обаче се усмихваше спокойно. Не ми се сърдеше... но аз така се засрамих. Бузите ми пламнаха.
- Аха, явно истински сте опознали скъпия ни принц. Кажете тогава, какво е мнението ви за Максън?
Бях си намислила няколко отговора на този въпрос, докато чаках да ми дойде редът. Щях да пусна някоя закачка за смеха му или да издам галеното име, с което си мечтаеше да го нарича бъдещата му съпруга. Струваше ми се, че единственият начин да спася ситуацията беше да подходя с чувство за хумор към нея. Но като вдигнах очи да използвам някой от подготвените коментари, видях лицето на Максън.
Наистина искаше да узнае мнението ми.
Не можех да му се подиграя, когато ми се отдаваше шанс да разкрия как се беше променило отношението ми към него, откакто се бяхме сприятелили. Не можех да взема на подбив човека, който беше спасил разбитото ми сърце от срещата с горчивата реалност вкъщи, който бе зарадвал семейството ми с неустоими сладкиши, който препускаше загрижен към мен, поисках ли да се видим.