Плеснах го по ръката.
- Я да мълчиш!
- Не се шегувам. Толкова си красива, че само те мисля. Като дойде време да си ходиш, ще трябва да ти назнача страж. Няма да оцелееш сам-самичка - заяви с престорено съжаление.
- Ех, какво да се прави? - затеатралничих аз. - Тежка е съдбата на съвършените. -Повях си с ръка, сякаш красотата беше същинско изтезание.
- Да, предполагам не е лесно.
Изкисках се. В първия момент не забелязах, че Максън бе оставил шеговития тон.
Отправих поглед към градината, но с ъгълчето на окото си видях, че принцът се взира в мен. Лицето му се намираше на сантиметри от моето. Като се обърнах да питам какво толкова гледа, с изненада установих, че е достатъчно близо, за да ме целуне.
Още повече се изненадах, като го направи.
Дръпнах се бързо, отстъпвайки назад. Максън също се отдалечи.
- Извинявай - промърмори засрамено.
- Какви ги вършиш? - попитах със смаян шепот.
- Извинявай. - Беше поизвърнал лице, очевидно сконфузен.
- Защо го направи? - Покрих устата си с ръка.
- Просто... онова, което каза одеве, а и вчера ме потърси... някак си отношението ти към мен... реших, че чувствата ти може да са се променили. Харесвам те и смятах, че си личи. - Обърна се към мен. - И... Ох, ужасно ли беше? Май изобщо не ти е било приятно.
Опитах да залича каквато и гримаса да бе придобило лицето ми. Максън изглеждаше покрусен.
- Много съжалявам. Досега не бях целувал момиче. Нямам никакъв опит. Наистина... много съжалявам, Америка. - Той въздъхна тежко, облегна се на парапета и прокара пръсти през косата си.
Най-неочаквано ме изпълниха топли чувства.
Беше ми посветил първата си целувка.
Замислих се за принца, когото познавах сега - мъжа, който ме обсипваше с комплименти, отстъпваше ми печалбата от загубен облог, прощаваше ми и физическите, и емоционалните нападки, и осъзнах, че нямах нищо против близостта му.
Вярно, не бях спряла да обичам Аспен. Едва ли някога щях. Но щом не можех да съм с него, какво ме спираше да съм с Максън? Единствено някогашните ми предубеждения, които вече бях отхвърлила.
Доближих го и потърках с ръка челото му.
- Какво правиш?
- Изтривам последния ти спомен. Сигурна съм, че можем да се представим и по-добре. - Свалих ръка и се намърдах до него. Постояхме така, облегнати на парапета с гръб към градината, и след малко Максън се усмихна.
- Америка, едва ли си способна да промениш историята. - Въпреки това в изражението му се таеше надежда.
- Естествено, че мога. Пък и нали само двамата сме й свидетели.
Максън ме загледа с осезаемо колебание. Но в очите му бавно се прокрадна сдържана увереност. След малко в мислите ми изплува нещо, което бях казала.
- Тежка е съдбата на съвършените - прошепнах.
Той се надигна от парапета и застана срещу мен, обвивайки ръка около кръста ми. Връхчетата на носовете ни се докосваха. Погали с пръсти бузата ми, така нежно, сякаш се боеше да не ме повреди.
- Да, никак не е лесно - промълви той.
Без да сваля ръка от лицето ми, Максън снижи глава и едва-едва докосна устните ми със своите.
Нещо в тази плаха целувка ме накара да се чувствам красива. Без да ми е казал и дума, вече знаех колко щастие, но и страх му бе донесъл този момент. Още по-силно доловимо обаче беше обожанието му към мен.
Ето как се чувстваше една истинска дама.
След секунда се отдръпна и попита:
- По-добре ли беше?
Съумях единствено да кимна. Максън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще направи задно салто от вълнение. Вътрешно и аз изпитвах подобно желание. Всичко се случи така неочаквано. Светкавично и поразително. Явно объркването бе намерило израз по лицето ми, защото Максън бързо се отрезви.
- Мога ли да ти кажа нещо?
Кимнах отново.
- Не съм достатъчно наивен, за да си въобразя, че вече напълно си забравила бившия си приятел. Знам какво си изживяла и съзнавам, че не си попаднала тук при нормални обстоятелства. Навярно си убедена, че на друго момиче би паснала по-добре ролята на моя съпруга и принцеса, а аз не бих те пришпорвал да размислиш. Просто... искам да знам дали е възможно...
Труден въпрос ми поставяше. Имах ли готовност да водя живот, какъвто никога не бях пожелавала? Склонна ли бях да го гледам как излиза с други момичета, за да се увери, че не допуска грешка с мен? Бях ли способна да се нагърбя с отговорностите, които той носеше като принц? Можех ли да го обикна?
- Да, Максън - прошепнах. - Възможно е.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
С никого не споделих за случилото се между двама ни с Максън - дори с Марли и прислужничките ми. Приемах го като сладка тайна, в спомена за която неведнъж се потапях по време на скучните лекции на Силвия или през поредния безкраен ден в Дамския салон. Откровено казано, мислите ми се връщаха към целувките ни - и спонтанната, и нежната - по-често, отколкото бях очаквала.