- Така просташки се държ:и - обясни Илейна. - Да я беше чула какви ни ги наговори, преди да дойдеш.
- С какво толкова се е излюжила?
- Човек би предположил, че за всичките тези години ще се е научила на обноски. Чудя се как ли не я е докопала Силвия? - каза с насмешка Лиа.
- Нужно ли е да ти напомням, че е израснала в семейство на Четворки? Също като теб - срязах я аз.
Самодоволното й изражение помръкна и като че ли се опомни, че двете с Адел произтичаха от една среда. Илейна обаче, Тройка по рождение, продължи да си чеше езика.
- Гарантирам ви, че ако спечеля, роднините ми или ще пазят поведение, или ще ги изселя от страната. Не бих им позволила да чернят името ми.
- Защо реши, че е почернила нечие име? - недоумявах аз.
Илейна изцъка с език.
- Пияна е, докато ни гостуват кралят и кралицата на Суендуей. Трябва да я тикнат в клетка.
Реших, че съм се наслушала, а и на мен ми се полагаше малко вино. След като се сдобих с чаша, огледах района, но не си харесах нито едно местенце за сядане. Приемът беше изтънчен, оживен и абсолютно тягостен.
Замислих се върху думите на Илейна. Ако се случеше така, че заживеех в двореца, щях ли да очаквам от роднините си да променят държанието си? Погледах търчащите наоколо хлапета, скупчените на групички гости. Нямаше ли да се радвам Кена да си е същата, а децата й да лудуват, както им се полагаше?
До какво степен щеше да ме промени дворцовият жи-вот?
Щеше ли да настоява Максън за друга Америка? Затова ли раздаваше целувки насам-натам? Защото нещо не ми беше наред?
И останалата част от Избора ли щеше да е толкова натоварваща?
- Усмивка!
Обърнах се, а Максън ме щракна с фотоапарата си. Отскочих стреснато назад. Неочакваната снимка преля чашата на търпението ми и аз се извърнах ядосано.
- Какво има? - попита Максън, сваляйки фотоапарата.
Вдигнах рамене.
- Какво е станало?
- Просто точно днес не съм в настроение за ритуалите на Избора - троснах се аз.
Невъзмутим, Максън пристъпи към мен и понижи глас:
- Имаш ли нужда да поговориш с някого? Веднага мога да подръпна ухото си -предложи той.
Аз въздъхнах и направих усилие да се усмихна любезно.
- Не, имам нужда просто да помисля. - Понечих да си тръгна.
- Америка - извика ме тихо той. Спрях и се обърнах. - Да не съм те обидил с нещо?
Поколебах се какво да отговоря. Да спомена ли целувката му с Оливия? Да му обясня ли
колко напрегнато се чувствах покрай момичетата, откакто нещата помежду ни се бяха задълбочили? Да му заявя ли, че не искам да променям себе си, нито пък семейството си заради него? Тъкмо се канех да излея душата си, когато нечий пронизителен глас ме прекъсна.
- Принц Максън?
Обърнахме се и видяхме Селест да разговаря с кралицата на Суендуей. Очевидно настояваше да държи Максън под ръка през това време, защото му помаха да се присъедини към тях.
- Хайде, отзови се - подканих го. Раздразнението отново се бе прокраднало в гласа ми.
Максън ме загледа. Изражението на лицето му като че ли ми напомняше, че такива са
правилата на играта. Трябваше да го споделям с другите.
- Внимавай с тази госпожичка. - Направих бърз реверанс и си тръгнах.
Отправих се към двореца, а по пътя се натъкнах на Марли. Точно в онзи момент дори разговора с нея ми се искаше да си спестя, само че беше избрала пейка до задната стена на двореца, където слънцето напичаше жестоко, а компания й правеше единствено безмълвен страж, чийто пост се намираше на няколко метра разстояние.
- Марли, какво правиш тук? Отивай под някоя шатра, преди да си изгоряла.
Тя ми се усмихна вежливо.
- Тук ми е добре.
- Сериозно ти говоря - натъртих, хващайки ръката й. - Ще почервенееш като косата ми. Трябва...
Марли изтръгна рязко ръката си от хватката ми, но гласът й остана спокоен.
- Искам да постоя тук, Америка. По-приятно ми е.
По лицето й се четеше напрежение, което неуспешно
се опитваше да замаскира. Определено не се сърдеше на мен, но нещо я тормозеше.
- Хубаво. Но ми обещай да си намериш сянка. Слънчевите изгаряния са ужасно болезнени - постарах се да прикрия тревогата си и продължих към двореца.
На влизане реших да се уединя в Дамския салон. Не можех да отсъствам твърде дълго, а поне там се очакваше да няма никого. Само че вътре заварих Адел, седнала край прозореца, откриващ удобна гледка към събитията на двора. Обърна се, като ме чу да влизам, и ми прати скромна усмивка.
Отидох да седна до нея.
- Криеш се, а?
Тя продължи да се усмихва.
- Май да. Исках да се запозная с вас и да видя сестричката си, но мразя, когато семейните сбирки пре-растват в официални приеми. Действат ми на нервите.